Йона
или художникът по време на работа
Вземете ме и ме хвърлете в морето…
защото знам, че заради мен ви
настигна тая голяма буря
Йона, 1, 12
Художникът Жилбер Жонас вярваше в своята щастлива звезда. Впрочем той не вярваше в друго, макар че изпитваше уважение и дори понякога възхита пред чуждите религии. Но и неговата собствена си имаше достойнства; смътно осъзнатата й същност се състоеше в увереността, че ще получи много, без да е положил усилия, за да го заслужи. Затова ни най-малко не се учуди, когато някъде към трийсет и петата му година десетина критици изведнъж си заоспорваха славата на първооткриватели на таланта му.
Мнозина отдадоха безразличието му на самодоволство, а то се дължеше по-скоро на доверчива скромност. Жонас приписваше заслугите на звездата, не на личните си качества.
Малко повече го учуди един търговец на картини, като му предложи месечно възнаграждение достатъчно, за да покрие разходите му. Архитектът Рато, привързан още от ученическите години към Жонас и неговата звезда, напразно обясняваше, че сумата едва ще стигне за едно прилично съществуване и че търговецът не губи нищо. “Все пак…” – казваше Жонас. Постигащ всичко с цената на много усилия, Рато хокаше приятеля си: “Как така “все пак”? Трябваше да поспориш.”
Но не би. Жонас вътрешно благодареше на своята звезда. “Така да бъде” – каза той на търговеца и напусна издателството на баща си, за да се посвети изцяло на рисуването. “Провървя ми” – повтаряше той.
Всъщност си мислеше : “Както винаги ми провървя.” Откакто се помнеше, все бе имал късмет. Изпитваше голяма признателност към своите родители – най-напред заради непоследователните им грижи за неговото образование, които му оставиха много време за мечти, и после за това, че се бяха разделили поради изневяра. Така поне казваше баща му и винаги забравяше да уточни, че ставаше дума за особен вид изневяра – той не можа да понесе благотворителната дейност на жена си. Истинска мирска светица, тя изцяло, без задна мисъл, се бе отдала на страдащото човечество. Но съпругът искаше сам да разполага с добродетелите й. “Омръзна ми да ми изневерява с бедните” – казваше този Отело.
Недоразумението беше от полза на Жонас.
Прочели някъде, че има случаи на убийци и садисти, произлизащи от разведени семейства, родителите му се надпреварваха да го глезят, за да задушат в зародиш наченките на подобно осъдително развитие. Според тях опасността беше толкова по-голяма, колкото по-незабележими са последиците от претърпения шок: скритите опустошения са най-дълбоки. Достатъчно бе Жонас да изрази задоволство от изминалия ден или от самия себе си, и обикновеното безпокойство прерастваше в паника. Грижите се удвояваха и детето получаваше всичко каквото си пожелае.
Предполагаемото нещастие му спечели и братската обич на Рато. Неговите родители съжаляваха малкия съученик на своя син и често го канеха на гости. Повлияно от жалостивите им тиради, якото жизнерадостно момче пожела да вземе под покровителството си детето, възхитен и от първите му безгрижни успехи. Сместа от възхита и съчувствие се оказаха добра основа за приятелство и Жонас го прие с подкупваща естественост, както и всичко останало.
Щом завърши без особени усилия учението си, Жонас още един път има късмет с работата в бащиното издателство, където си намери някакво място и непряко – призванието на художник.
Най-значителния издател във Франция, баща му смяташе, че въпреки кризата в културата, или точно поради нея, книгата има голямо бъдеще.
“Историята показва – говореше той, – че колкото по-малко се чете, толкова повече книги се купуват.” Самият той рядко прочиташе предложените му ръкописи, решаваше се да ги пусне само ако авторът е известен или темата – актуална ( така погледнато, единствената вечно актуална тема е сексът и издателството накрая се бе специализирало в нея ), и се грижеше единствено да осигури безплатна реклама и заинтригуващо представяне. По този начин, наред с грижата за четивото на французите, Жонас получи и много свободно време, което трябваше да запълни. Така откри живописта.
За пръв път почувства в себе си страст, неочаквана, но неуморна, скоро й се посвети изцяло и, отново без усилия, успя и в това начинание.
Нищо друго не беше в състояние да го заинтересува, той едвам свари да се ожени навреме – рисуването го поглъщаше без остатък. Обикновените житейски обстоятелства и съществата наоколо посрещаше с доброжелателна усмивка, която го освобождаваше от всякакво обвързване. Едва след една катастрофа с мотоциклета, каран твърде бързо от Рато, с Жонас на задната седалка, когато дясната му ръка се оказа обездвижена от гипса, той от скука откри любовта. И в това тежко произшествие бе склонен да вижда пръста на своята звезда. Иначе едва ли щеше да му остане време да погледне както трябва Луиз Пулен.
Впрочем според Рато, Луиз не заслужаваше да бъде поглеждана. Самият къс и набит, той харесваше само високи жени. “Не мога да разбера какво й намираш на тази мравка” – казваше той.
Луис наистина беше нисичка и мургава, чернокоса и черноока, но иначе добре сложена и хубавка в лице. Едрият тромав Жонас изпадаше в умиление пред мравката, а тя се оказа и предприемчива. Чувстваше се призвана да действа. Подобно призвание щастливо се допълваше с вкуса на Жонас към инертността и нейните предимства. Отпърво Луиз се отдаде на литературата, понеже реши, че книгоиздаването интересува Жонас. Тя се хвърли да чете всичко, без ред, и само след няколко седмици беше в състояние да разговаря за каквото и да е. Жонас се възхити и реши, че окончателно е освободен от задължението да чете, тъй като Луис го осведомяваше, запознаваше го със същината на всички съвременни открития. “Не бива вече да се казва – твърдеше тя, – че еди-кой си че бил лош или грозен, а че се изживява като лош или грозен”. Разликата беше съществена и заплашваше да доведе, според забележката на Рато, най-малкото до проклятие над човешкия род. Луиз Му възрази твърдо и доказа, Че тази истина е неоспорима и всеобща, защото едновременно се поддържа от женските списания и философските издания. “Така да бъде” – каза Жонас и веднага забрави потресаващото откритие, за да потъне отново в мечти за своята звезда.
Луиз начаса заряза литературата, когато разбра, че Жонас се интересува само от рисуването. Тя се отдаде на пластичните изкуства, хукна по музеи и изложби и помъкна със себе си смутения в своята художническа простота Жонас, който трудно разбираше произведенията на съвременниците си. Все пак той се радваше, че е така добре осведомяван за всичко, свързано с неговото изкуство- Вярно че още на другия ден забравяше дори името на художника. Но Луиз безспорно имаше право, когато му припомняше една от неопровержимите истини, останали й от литературния период – нищо не се забравя. Звездата решително поддържаше Жонас, който по този начин можеше с чиста съвест да съчетава увереността на паметта с удобствата на забравата.
Но щедро пръсканите от Луиц съкровища от преданост с най-ярка светлина блеснаха във всекидневния живот на Жонас. Добрият ангел му спестяваше купуването на обувки, дрехи и бельо, което скъсява и без това броените дни на всеки нормален човешки живот. Тя смело пое върху себе си безбройните изобретения на машината за убиване на времето – от обърканите формуляри на социалното осигуряване до непрекъснато пристигащите известия на данъчната служба. “Вярна – казваше Рато, – така е. Но тя не може да ходи на зъболекар вместо тебе. Тя наистина не ходеше, но звънеше по телефона и се уговаряше за най-удобния час, занимаваше се с доставката на въглища и смяната на маслото в малката им кола, запазваше места в хотелите за през лятото, сама купуваше подаръците, които Жонас искаше да поднесе, избираше и изпращаше цветя и дори понякога намираше време да намине вечер у дома му, докато него го няма, и да оправи леглото, за да си легне той веднага, щом се прибере.
Със същото старание тя влезе в това легло, после сама уреди срещата със свидетелите и кмета, на която отведе Жонас, две години преди талантът му да бъде открит, и организира така сватбеното пътешествие, че да бъдат посетени колкото може повече музеи. Щом се прибраха, двата се настаниха в апартамента, предварително намерен от нея, в разгара на жилищната криза. После едно след друго тя роди две деца, момче и момиче, точно според плана си, който предвиждаше да станат три и бе осъществен малко след като Жонас напусна издателството и се посвети изцяло на рисуването.
Вече майка, Луиз се посвети на детето, а после и на децата си. Тя все още се опитваше да помага на мъжа си, но времето не стигаше. Съжаляваше, разбира се, но решителният характер й пречеше за дълго да се замисля- “Жалко, но е така – всеки на тезгяха си.” Жонас заяви, че е възхитен от този израз, защото, като всички художници по това време, и той искаше да мине за занаятчия. Та занаятчията се оказа малко занемарен и се наложи сам да си купува обувки. Но това си беше в реда на нещата, а и в дребното неудобство Жонас откри повод още един път да се увери в късмета си. Ходенето по магазините изискваше известни усилия, но те биваха възнаградени от получения час самота, която придаваше още по-голяма стойност на семейното щастие.
Въпросът за жизненото пространство бе основният за домакинството, защото времето и мястото с едно и също движение се свиваха около тях. Раждането на децата, новият занаят на Жонас в тясното жилище оставиха съвсем ограничено поле за разнопосочните изяви на Луиз и Жонас, а скромността на месечното възнаграждение не им позволяваше да мислят за нещо по-голямо. Апартаментът се намираше на първия етаж в една сграда от XVIII век, в старата част на столицата. Наоколо живееха много художници, верни на принципа, че в изкуството търсенето на новото трябва да се осъществява в старинни рамки. Жонас споделяше това мнение и беше много доволен, че и той е в този квартал.
Апартаментът наистина беше старинен. Но няколко модерни подобрения му придаваха твърде оригинален вид, като главната особеност бе, че предоставяше на обитателите си големи обеми въздух върху малка площ. Стаите бяха необикновено високи, украсени с разкошни прозорци, и ако се съди по внушителните им размери, някога са били предназначени за приеми и блясък. Но засилената урбанизация и рентата от недвижимо имущество бяха принудили последователните собственици да преградят обширните помещения, за да умножат боксовете, предлагани срещу немалка сума на стадото наематели. Това ни най-малко не намаляваше стойността на тъй наречената от тях “значителна кубатура въздух”. Предимствата й бяха очевидни и сигурно се дължаха на факта, че наемодателите още не бяха открили начин да преградят стаите и по височина. Иначе не биха се поколебали да понесат необходимите жертви, за да предоставят още няколко обиталища на особено плодовитото и лесно женещо се по това време младо поколение. Впрочем кубатурата си имаше и известни недостатъци. През зимата стаите мъчно се отопляваха и собствениците, за съжаление, се виждаха принудени да събират по-висока такса за парно. През лятото заради широките стъкла апартаментите буквално се давеха в светлина – щори нямаше. Собствениците бяха пропуснали да поставят, явно обезсърчени от цените и височината на прозорците. В края на краищата плътните завеси вършеха същата работа, без да се отразяват на доходите им, понеже оставаха за сметка на наемателите. И в това отношение те също можеха да разчитат на помощта на собствениците, които им предлагаха на изгодни цени платове от собствените си магазини. Жилищната филантропия беше само хоби за тези нови принцове. В обикновения си живот те продаваха сукно и коприлан.
Жонас се възхити от достойнствата на апартамента и прие без възражения недостатъците му, “Така да бъде” – каза той на собственика по повод таксата за отопление. За пердетата се съгласи напълно с Луиз, която смяташе, че ще са нужни само за спалнята, докато останалите прозорци могат да останат голи. “Ние нямаме какво да крие” – простосърдечно заяви тя. на Жонас особено му допадна най-голямата стая – толкова висока, че на тавана и не можеше да се закрепи никакво осветление. Беше точно до входната врата, тесен коридор я свързваше с останалите две, нанизани една до друга. В дъното апартамента се гушеше кухнята в съседство с тоалетната и един килер, гордо наричан баня. И наистина можеше да мине за такава, при условие че вътре отвесно се напъха бойлер и човек приеме да стои под благодатната струя съвършено неподвижен
