aloosia

Милонга*

Няма го Южният кръст,
когато жаден повдигам глава
да изпия черното ти вино, полунощ.
Няма ги също ъглите с малките сънливи магазини,
където ароматът на трева трепти върху кожата на въздуха.

Но разбирам, че всичко е винаги на място
като в джоб, където всеки миг
ръката търси монета, ножче или гребен –
неуморимата ръка на тъмната памет,
воято преброява своите мъртви.
Южният кръст, горчивото мате.
И гласовете на приятели
в разговор с други гласове.

* Когато пишех това стихотворение, все още имах приятели, останали в моята земя, след това ги убиха или се изгубиха в бюрократично или пенсионно мълчание, отидоха мълчаливо да живеят в Канада или Швеция или изчезваха и техните имане се превръщаха само в част от един несвършващ списък. Последните два стиха не се отнасят към сегашния момент: не мога вече дори да си представя гласовете на тези мои приятели. Или ако говорят с други хора. Де да беше така! Но за какво ще говорят, ако говорят?

Доброто дете

Няма да се случи да развържа обувки и градът да ми гризе
ходилата,
няма да се напия под някой мост, нито ще допусна грешка
в поведението.
Приемам тази съдба на изгладени ризи,
пристигам точен пред киното, отстъпвам място на госпожите.
Продължителното объркване на сетивата не е за мен, обречения
на пастата за зъби и меките хавлии. Ваксинирам се.

Но гледай що за нещастен любовник съм, неспособен да скоча
дори във фонтан
и да ти донеса червена рибка сред яростта на бавачки и полицаи.

превод: Илинда Маркова

Сп. Съвременник бр. 4, 1990г.