Николай Райнов
из “Симбол и стил”
Боравенето със симболи води всякога към синтетичен стил: тъй се явяват архаизмът, примитивизмът, експресионизмът. Стилът е единство в ред признаци, свързващи художествения идеал с художествения израз. А симболът изразява състоянията на голата душа, която граничи в своите дълбочини с космичното. Затова неодушевената природа чрез симбол се влага психично съдържание, а в одушевената – космично. Оттук изхожда стремежът към крайна простота, едно стилизиране и монументална изразителност, присъщ на съвременните стилове. Опора на тоя стремеж е признанието, че изкуството има за основен вътрешен белег субективността. Аналитичното изкуство следователно не е изкуство, както науката не е поезия. В реда на художествените творби жанровата живопис, мъртвата природа, реалистичният или импресионистичен пейзаж, студените актове, натуралистичният портрет или историчната композиция заемат мястото на поразата в словесността: те не са изкуство.
Сирак Скитник
из Тайната на примитива
Съвременният човек чувства смътно властта на миналото, своето робство, безсилието да бъде сам, единствен творец на днешния ден и идва до безумието: убийте миналото!- наместо да го преодолее.
Най-типичен израз днес на жаждата да намерим отново изгубената си непосредственост е – възвръщането към. примитива. Човечеството преживява умората от себе си; то прилича на човек, който е пил твърде много подправени вина и със засъхнали уста чака да му подадат чаша чиста вода. То е преситено на сложност, лъжливост, условност, макар че не може без тях. И търси живата вода, която ще го възкреси, поне за няколко мига, за едно по-непосредно, дори грубо чувство. От тук и любопитстващата любов към примитива.
Примитивът винаги има цената на една изповед. Той не е построение, не е знание, спекулация, а – чисто вълнение, едно нетърсено движение на душата. И там е тайната на неговата хипноза. Той е чувство, живият човек.
Атанас Илиев
из “Импресионизъм и експресионизъм. Ликвидационни бележки”
Неотдавна заглъхна борбата между импресионизма и експресионизма. Експресионизмът победи, за да бъде победен на свой ред. Но от превъзмогнатите импресионизъм и експресионизъм остана нещо трайно: повишената чувствителност към сетивното и дълбоката рефлексия, копнежа по щастливия миг и копнежа по вечност. Погледнати от известно разстояние, импресионизмът и експресионизмът съвсем не изглеждат тъй противоположни, както ни се струваха преди петнадесет години.
[...]
Експресионистите се домогваха до “същността” на действителността, до обективното й съществуване, скрито за емпиричния поглед на индивидуалното съзнание, до общочовешкото, което лежи “отвъд” индивидуалния облик на субективния свят. Общочовешкото се яви като свръхиндивидуално, а не като отстраняване на индивидуалността. Индивидуализмът на импресионизма, следователно, бе превъзмогнат по пътя на самото му осмисляне. И различието, за което може да става дума, е различие по степен – не и по естество.
Преходът от импресионизъм към експресионизъм е преход от индивидуалното към свръхиндивидуалното. Преход от индивидуалното съзнание към съзнанието изобщо. Това бе същият преход, който е характерен за философията на Кант. Но Кант не схвана, че общочовешкият характер на съзнанието изобщо не значи общност, еднаквост и безличност. Голямата заслуга на Кант лежи в копнежа му по общочовека. Голямата му заблуда лежи в схващането му на общочовека като повтаряне на един и същи образец. Общочовекът на Кант бе автомат, който извършва едно и също. Такъв бе и в морала, и в познанието, и в изкуството. Общозначимото тук се изразяваше в безличност.
Друга бе общозначимостта на копнеещото по обективния свят изкуство. Общозначимото тук изразяваше преди всичко творчески развой: общозначимост не на статични образи, а на динамичното начало, което ги твори, общозначимост на самото движение напред. Импресионизмът и експресионизмът бяха два опита да се даде израз на това динамично начало. Но те изпущаха из предвид, че динамиката е присъща на самата действителност. Забравяха, че действителността е предел на тяхното развитие. Не си даваха сметка, че имат право на съществуване само върху почвата на разсъдъка.
Теоретически противоположни на реализма, импресионизмът и експресионизмът практически успяха да създадат нещо трайно, само доколкото се примесиха към реализма, доколкото успяха да го вдълбочат и обогатят. Доколкото не останаха верни на теоретичните си принципи. И все пак, тяхната заслуга е налице: те подсетиха реалиста, че действителността не се изчерпва с баналния свят на средния човек, обърнаха вниманието му върху новия свят, който се ражда в недрата на стария, отбелязаха с пунктирна линия очертанията на този нероден свят, подчертаха пророческата роля на изкуството. Импресионизмът и експресионизмът се родиха от предчувствието за бъдния човек, бързо разраснаха и бързо прецъфтяха. Техните видения останаха неясни, съзряното от тях оплоди творчеството на реалиста, легна в основата на нови художествени замисли.
