Владимир Стоянов из “Литературната ситуация в България от края на XIX и началото на XX век”
В астрологическата карта на българския модернизъм особено място заема кръгът “Стрелец”. Брой 29 на в-к “Изток” официално огласява раждането му и неговите членове – проф. Гълъбов, Ч. Мутафов, Ив. Хаджихристов, Ив. Мирчев, Т. Милев, Ат. Илиев, Д. Пантелеев, Ат. Далчев, Г. Караиванов, Св. Минков и П. Михайлов. Постепенно към първоначалното ядро се включват проф. Златаров, К. Кръстев, Фани Попова-Мутафова, Вера Бояджиева. Изброените имена говорят за едно изключително поколение български интелектуалци, получило западноевропейска културна и научна школовка, съчетало немскоезичната мисловност с хедонистичната чувствителност на балканския човек. Приютени от в-к “Изток”, който става тяхна официална трибуна, “стрелците” скоро успяват да се сдобият и със собствен печатен орган, носещ името на кръга. Редактирането на в-к “Стрелец” (6 април – 23 юни 1927 г.) е поверено на К. Гълъбов и Ч. Мутафов. Една година по-късно, след спирането на вестника и разпадането на групата, опит за съхраняване на интелектуалното общество е организирането на “Дружество на есеистите”. Обединени от недоволството срещу “Хиперион” и “Златорог” “стрелците” се идентифицират и изживяват в националното ни духовно пространство като водачи в културния поход за помиряване на Изтока със Запада. Тази консолидация те преосмислят “като мистичен брак на две хетерогенни души”. По нов начин се опитват да преосмислят категорията “родно”, възприемайки я като духовна, а не като външнопредметна релация. В статията си “На Д.Шишманов” Константин Гълъбов споделя: “Докато едни даваха израз само на българското и то на чисто външното в нашата действителност, омагьосани от разни “гайди” и “дудуци”, неспособни да нирнат по-дълбоко в светая-светих на родното и чужди на стремежа да се сродят със западното, други подражаваха сляпо само на европейското, увлечени от модното в него и откъснати напълно от родното. ”32 Според “стрелците” трябва да се надживее вкоренената с векове представа, че “чуждото яйце е по-голямо”.33 Небългарското не бива да бъде нито самоцел, нито табу, а базис за сравнение и обогатяване. За опора на някои от изводите им служат редица геополитически аргументи – мястото на Балканите и на България като средоточие между Изтока и Запада; а така също и Шпенглеровата теория за залеза на Западната култура и предопределеността славянството да стане културен водач на човечеството. Във вестниците “Изток” и “Стрелец” се печатат бележки, репродукции и статии за творчеството на Ван Дайк, Дюрер, Щук, Сезан, Ив. Милев, Д. Узунов, Н. Маринов, Хр. Йончев-Крискарец и др.; публикува се актуална информация за културните събития у нас и в чужбина; превеждат се творби на Пшибишевски, Г. Майринг, Т. Ман, Х. Хесе, М. Горки, Б. Шоу, Жид, Уитман; правят се опити за по-цялостни обзорни представяния на немската, италианската, шведската, руската и полската литератури; рецензират се новоизлезли книги. От името на кръга се организират литературни четения и дискусии в София, Варна, Ст. Загора, Казанлък, Ямбол. Въпреки огромната си ерудиция, “стрелците” остават чужди на кабинетния академизъм. В тяхното общество си дават среща дори взаимоизключващи се идеи. Подчертан е интересът им към фройдизма, крочеанството, бергсонианството, социално-психологическите теории на французина Гюстав Льобон, учението на граф Кайзерлинг, източно-философския религиозен мистицизъм на Рабиндранат Тагор и т.н. Този енциклопедизъм едва ли трябва да се разглежда в негативен план. Етико-философската нееднозначност на кръга е маркер по-скоро на духовна безбрежност, отколкото на самообречен груб еклектизъм. И действително литературният кръг “Стрелец” не само се самоопределя, но и заслужено заема мястото на продължител “на едно велико дело, наченато от кръга “Мисъл” и продължено от такива видни строители на новата българска култура като Г. Милев, Ив. Шишманов и С. Радев”.34
Константин Гълъбов из “Нашите културни задачи”
Само при едно съзнателно подхвърляне на европеизирането ще бъдем в състояние да си изработим постепенно липсващия критерий за ценното и физиономичното в нашия живот, в нашите културни прояви, заслужващо да бъде запазено от похищението на западното. Ние, хората от “Стрелец” нямаме още този критерий, както го няма и никой друг, ала ние ще ратуваме за неговото постепенно изработване като въвлечем нашата мислеща младеж в сферата на културноисторическите въпроси, без чието уясняване не можем да имаме поглед и върху литературата ни.
Българският писател е длъжен да си даде сметка каква насока трябва да следва литературата ни, а това той ще успее да стори само ако се замисли и върху посоките изобщо на културния ни живот. И той трябва да разбере, че европеизирането е повеля на здравия разум и да се стреми към него – да бъде негов апостол. Българският писател може да изиграе важна роля в процеса на европеизирането, като бъде проводник на културните идеи и чувства, с които живее човекът на Запада. Вярно е, че нашият народ, състоящ се в грамадното си мнозинство от селяни, се нуждае от материална култура: хигиенични жилища, чисти улици, организирана медицинска помощ и пр., ала той се нуждае и от духовна. – Духовната култура ще му даде училището – ще му я даде и писателят, понеже под духовна култура ние не разбираме само онова, което се изучава в училището, а приобщаването с идеите и чувствата на Запада. Литературата, както изкуството изобщо, е едно мощно средство за облагородяването на човека и то трябва да изиграе своята роля у нас. Ние не смятаме, че преди да се насажда духовна култура, трябва да се работи за създаването на материална. Нужна е успоредна работа и в едната, и в другата насока, защото духовната култура е немислима без материалната, както и обратно.
Константин Гълъбов из “Нашата култура и най-нова литература”
Ние не познаваме още достатъчно себе си, както се познават други народи. Българската душа продължава да бъде неизвестна страна – никой от нашите аргонавти, поети и писатели, не е намерил още нейното златно руно. Досега те са имали усет повечето за отрицателното у българина и малцина са виждали и ценните черти. Измежду първите ще спомена Алеко Константинов, който видя у българина само Бай-Ганювщината, измежду вторите – Иван Вазов.
През последните години, след едно дълго откъсване на поетите и писателите ни от нашата действителност и хабене на ценни творчески сили в едно безплодно визионерство, погледите биват насочени отново към нея. Това е разбира се отрадно явление, ала за жалост към родната действителност се пристъпва с един твърде повърхностен интерес, вижда се само външното: дудуците, гайдите, харманите – без да може някой да нирне и в съкровищниците на българската душа. Този чисто предметен интерес не ще доведе до нищо ценно. Ще имаме само възпроизвеждания на онова, което всеки вижда в нашата действителност, най-много един лирично обагрен реализъм, но не и творчество с откровения за българската душа, каквото е творчеството на големите руски писатели, с откровения за руската душа. А защо това е тъй – защото новите пионери на родната литература виждат само външното, без да имат оглъбено отношение към нашия живот, както имаха руските писатели към руския? Може би тям им липсва дарование? – Не! Измежду тях има и даровити хора, ала те нямат онова, което имаха руските писатели и което е имал всеки значителен писател – културен поглед! Вие знаете, че дори и онези руски писатели, които са били противници на западната култура като Достоевски и Толстой, са били хора, познаващи добре западната философия, западната литература, западното изкуство и че благодарение на това познание са имали културен поглед. У нас напротив мнозина писатели, особено измежду новите пионери на родната литература, правят култ от безкултурността. Те се движат по линията на най-малката съпротива – смятат, че им стига само Божата дарба, за да бъдат големи писатели – че културността те прави разсъдъчен и убива непосредствеността. А истината е, че този погрешен възглед е убил не един даровит писател у нас – че продължава да взима своите жертви и сега. Имена не искам да споменувам, защото тогава думите ми биха се претълкували като желание да ороням престижа на тогова или оногова – задоволявам се само с отбелязване на явлението и че на него се дължи неспособността на тия нови пионери на родната литература да добият оглъбено отношение към нашата действителност, което иде да докаже необходимостта от по-голямо приобщаване със западната култура и от страна на писателя.
Атанас Илиев – из “Конфликтът между родното и чуждото”
Програмата за творческата дейност на литературния кръг “Стрелец” е вече известна на читателя. Тя изразява стремежа на писателите от този кръг към сродяването със западноевропейските културни ценности върху почвата на родното.
Върху тази програма вече се написаха няколко статии в “Изток”. Към нея проявиха интерес и други културни организации. У някои, обаче, тя буди известно недоумение. “Какво е собствено новото в тази програма?” – ме запита редакторът на едно от сериозните ни списания – “Нима всеки от нас не знае, че трябва да използваме културните придобивки на Запада и все пак да не забравяме, че сме българи?”
[...]
Войната ни постави в непосреден контакт с широките маси на народа. Държавникът трябваше да апелира към народа, да потърси живата му сила; писателят и художникът бяха поставени на фронта и трябваше да се приобщят към своите другари по оръжие. Войната приближи интелигенцията към народа. Силните чувства – радостите и болките от нещастните превратности на съдбата – създадоха нова връзка между отделните слоеве на българския народ.
Войната бе едно спонтанно вдълбочаване в родното. Веднага след настъпването на мира започна нов подем. Не закъсняха да се появят и студии върху физиономичните черти у българина. Мнозина се опитаха да направят преценка на всичко, което бе създадено преди войната. Новото гледище бе идеята за родното.
Но родното бе вече противопоставено на чуждото. Нашият народ се бе развил твърде бързо от освобождението насам; той не успя да асимилира западната култура. Старото и новото не можаха да влязат в органическа връзка помежду си, а създадоха конфликт в психиката на нашата интелигенция. Този конфликт – както изтъкнахме в една от миналите си статии (“Зовът на родината”, “Изток”, бр. 40), бе създал едно болезнено родинодирене: всеки от представителите на нашата интелигенция бе намерил своята духовна родина някъде на Запад и мъчно можеше да съедини топлото чувство към тая родина с изискванията на суровата българска действителност.
В нашата любов към родното имаше нещо разсъдъчно. Ние искахме да отправим нашето изкуство към дълбочината на народната душа, но то изплуваше на повърхността й и се плъзгаше по контурите на външната действителност. И не можеше да бъде другояче, защото ние бяхме вече хора на Запада и не можехме тъй лесно да възстановим непосредните си връзки с родната земя. Имаше грубо несъответствие между умението ни да се вдълбочаваме в чуждата култура и неумението ни да изразим родното. Конфликтът между родното и чуждото, който се яви като първи етап от културното ни развитие, продължаваше да ни гнети дори и след като причините за неговото възникване бяха отстранени. Защото ние бяхме привикнали да противополагаме родното на чуждото.
!Задачата на литературния кръг “Стрелец” е да победи тази привичка. Писателите от този кръг са убедени, че противоречието между родното и чуждото е едно печално наследие от миналите етапи на културното ни развитие. Те считат, че българската интелигенция е отдавна назряла за едно сериозно отнасяне към родното и че причините за неумението й да се справи с родната действителност лежат не на културно-историческа, а на чисто психологическа плоскост. Процесът на задълбочаването ни в родното, в този смисъл, би могъл да се движи не по пътя на бавната еволюция, а по пътя на диалектичното развитие. Нашето изкуство бе замръзнало върху повърхността на родната ни действителност. Напразно бихме очаквали от едно такова изкуство спонтанно вдълбочаване. Не! – нашето изкуство твърде дълго стоя върху повърхността на родното. То трябва да бъде раздвижено от една нова струя, трябва да бъде ориентирано в една нова насока.
“Стрелец” желаят да отключат извора на виталната любов към родното. Разбира се, от това не следва, че те трябва да останат индиферентни към чуждата култура. Тъкмо обратното: те разчитат на нейното съдействие в своя смел набег към дълбочините на родната действителност. Защото родното и чуждото, както вече казахме, се противополагат само при повърхностното отнасяне към тях. Разказите за “синьорае Виолончело”, за “клуба на мандарините” и за “бреговете на Ганг” имат своето място в страниците на “Изток”. Сътрудничеството между родното и чуждото трябва да бъде дирено не в предмета на художественото пресъздаване, а в духа на автора и читателите. Родното би могло да ни изведе към чуждото, тъй както и чуждото би могло да ни отправи към родното и да улесни процеса на вдълбочаването ни в него. Необходимо е само да преодолеем създадения в миналото конфликт между родното и чуждото. Необходимо е да преодолеем преходната епоха, която създаде този конфликт. Необходимо е да хвърлим мост през “епохата на бай Ганя” – и да сродим европеизирания българин с виталната любов към родината, която създаде “Подвига на първите”.
resources:
