“Xиперион” ( 1922-1931 )
Настъпва нова преоценка на духовните ценности, която води до отказ от призрачните видения
Поетите се ориентират към реалните стойности на живота
В този преломен момент се формира кръгът Хиперион
задачи: да укрепят и развият дотогавашните завоевания на символистическото движение;
ключови фигури/ автори
Иван Радославов – превежда “Парижки сплинове” на Бодлер
критик и теоретик на българския символизъм, автор на статията (която се смята за програмна ” Бодлер или Тургенев”
Теодор Траянов – поет – символист; приет от Радославов за първоначалника на символизма в България, теза, която се оборва многократно с твърдението, че първи писал поезия в тази насока е бил Яворов
Списанието с оглед на заглавието ( Хиперион – титан от старогръцката митология ) и съдържанието си подсказва за своя отворен характер към европейската култура. То популяризира творчеството на Нервал, Бодлер, Маларме, Емил Верхарн, Метерлинк, Едгар Алан По, Уайлд, Уйлям Блейк, Рилке и др.
Хиперион организира литературни беседи, теми на които стават кризата на съвременната култура, представят се автори и т.н.
Естетическата доминанта на Хиперион е подчертаването на специалните особености на художественото творчество и СУБЕКТИВНОТО начало в изкуството. Поетите от Хиперион поотделно имат отношение не само към символизма, но те имат свои концепции за модерното изкуство като цяло.
*понятието интуиция за хиперионовци е ключово и свързано пряко с представата за творческата личност
- “нашият велик учител Ницше” философът е култова фигура за този кръг
В последствие много български писатели остават отвъд кръга или престават да публикуват там – Николай Лилиев, Николай Райнов, Ем. Попдимитров, Ат. Далчев, Людмил Стоянов
Манифести на авангардизма – бележки
Константин Константинов
“Ясно е че Изкуството на Човека трябва да представлява СИНТЕЗ от истините на всички…
Идеята за Изкуство изхожда (в предвечност) като воля за растеж, за преображение.
От тук безвъзвратно следва, че изкуството е нещо винаги другояче спряво съществуващото. В това си различие обаче, изкуството все пак си служи със същите символни по същина елементи, под които възприемаме света и които в рационално позитивното ни битие добиват смисъл на пластически елементи: ЗВУК, ЦВЯТ, ЛИНИЯ, СЛОВО”
Чавдар Мутафов
“Стилът не зависи от зелената боя на коня, защото стои над всички коне. Той не ни учи да виждаме – ние се учич да го прозираме. Защото, вместо робството на цветната слепота, той носи в себе си свободата на прозирането: всеки път другояче. Да се постигне стил не е догма, както не е задължително да се твори изкуство; ала веднъж постигнат, стилът сътворява от изкуството догма: и з к у с т в о и нищо друго. Тогава зеленият кон изобщо престава да има някакво значение на неестественост; той не е нито разновидност, нито феномен; той не удивлява, не оскърбява – защото се само подчинява на своята боя. Той е е с т е с т в е н за боята си, защото тази естественост е наложена не от нашето око, а от спектъра на стила. Но тъй, той престава да бъде кон – и нищо чудно в това, че той е вече зелен: той е само някаква стилова ценност – той трябва да бъде само зелен, без да следва от това, че не може да бъде кон; но без да следва от това, че всеки зелен цвят е присъщ нему.
Стилът, прочее, поставя началото на една възможност, която, в кръга на изкуството, се превръща в естественост. Това е висшата естественост на изобразителните и изразителни средства, които произхождат от едно общо начало, което е тъй могъщо, както началото на живота. Защото всичко, което е в кръга на известна закономерност – е естествено.
из “Зеленият кон”
