http://www.flickr.com/photos/27939260@N02/
” Вл. Василев и “Златорог” предпочитат персонифицираната художествено-естетическа и теоретико-критическа разноречивост. Оперирането с алтернативна социокултурна “геометрия” услеснява несъпротивителното битуване на -измите в “еклектичното” макропространство на изданието и в парадигмата на творящия се там критически дискурс. Персоналистичната аксиология на “Златорог” включва и екзекутивните жестове на Вл. Василев срещу вербалните недоброжелатели, уязвили доверен сътрудник на изданието – без значние какви са естетическите му амплоа и дозлаторожката му биография. Повече от всички това важи за любимеца- съредактор Н. Лилиев.
[...] Вл. Василев през същата 1925г., когато излиза “Как те пишат история”, безмилостно се разправя с Далчево-Пантелеевия опит за “умъртвяване” на Лилиевия символизъм
Вл. Василев е убеден, че символизмът няма да събере ново войнство под знамената – той е дал своето с творчеството на Яворов, Траянов, Л. Стоянов, “даже” на Т. Кунев, поради което сега се оказва ненужно явяването на закъснели, липсвали някога съпътстващи теоретици. Всъщност прави впечатление, че в редицата на цитираните поети символисти отсъстват имената на Дебелянов и Лилиев. Вл. Василев винаги е имал по-особено отношение към лирическия свят на Дебелянов, а невписването на Лилиев във въпросния литературен ред актуализира други критически стратегии. В поведението на Вл. Василев спрямо Лилиев и критическите практики, изрично идентифициращи го със символизма, има нещо типологично сходно на Радославовото поведение спрямо Траянов, изведено с обратен знак. Докато Радославов всячески се опитва да докаже “бащинските права” на Траянов над българския символизъм, удължавайки сянката н тоталното пространство на литературата, Вл. Василев се стреми да извади Лилиев от етикета на школата, от архаизиращите облъчвания на литературното “вчера”, в това число и от квазиисторизиращите модели на литературните антологии.
Едва ли школуваният у “Мисъл” редактор-критик би затворил списанието си за проникващите в културата ни нови идеи и стилове. Нито пък би направил от тях безалтернативна идеология. И все пак Вл. Василев е един от малкото, които не се вълнуват от патоса на широко застъпения през 20-те години дебат за интегриране на родното и чуждото в името на някакъв нов национален художествен стил. Изключение правят случаите, когато е трябвало да дебатира с личности, превърнали се в негови отявлени пропагандатори. Вл. Василев по своему търси мечтаното “златно сечение” на родното и чуждото, без ни най-малбко да драматизира старо-новия въпрос за очакваното (и до днес!) раждане на това странно (абсурдно) по своята природа същество, наречено българоевропеец. Етноцентризмът на “Златорог” е открита културна програма, чужда на шовинистичното многогласие и патриотарската куртоазия, независимо от твърденията на левите литературни издания.Това не е пречка списанието да предоставя трибуна на мнозина, обвързали по един или друг начин имената си с поетиката на символизма, диаболизма, декоративизма – Н. Лилиев, Й. Стратиев, Й. Стубел, Н. Райнов, Ч. Мутафов, Вл. Полянов, Г. Райчев… Модернистичнит идеи навлизат и чрез множество преводи на А. Жид, Рилке, Ахматова, Хофманстал, Ст. Георге, Каспрович, със статии на А. Бергсон, Хайнц Людке, Паул Фехтер, с помощта на множество отзиви за наши и чужди книги, както и за скандални прояви на модернистичното изкуство в чужбина. Нещо повече: независимо от подчертано негативното отношение на главния редактор към тиражирането на програми и манифести, “Златорог” публикува “Пейзажът на нашите художници” (1920), “Линията в изобразителното изкуство” (1920), “Плакатът” (1921) на Ч. Мутафов, “Живописен и декоративен стил в разказа” (1921) на Н. Райнов, “Тайната на примитива” (1923) на Сирак Скитник, които днес основателно припознаваме за манифести на българския литературен авангард.
[...]
“Златорог” и Вл. Василев дават своя принос за еманципирането на литературното ни мислене и чувствителност по европейски образец, но не афишират това с типични за модернистичните литературнопериодични издания жестове. Рефлективната “отвореност” към модерното в родното и чуждото изкуство не просто актуализира собствения естетико-литературен дискурс. Благодарение на разностранния, авторитетен кръг от сътрудниси списанието постига така страстно пожеланата в теоретичните миражи на модернистите ни – българска – европеизираност.
Може би защото самият Вл. Василев най-много от всички е вярвал в европейската “цена” на беззаветно обичаната от него българска литература, защото още тогава приживе на Славейков, Яворов, Йовков, Лилиев, Багряна, е имал реална представа за нейната “конвертируемост” – за разлика от онези, които заедно с “очилата” на европейската си окултореност ни сподобиха и с комплекса за забавено-ускореното ни развитие.
Сава Василев
Литературният мит Владимир Василев
изд. Слово, Велико Търново, 2000
