“Нищо да не знаеш, е нищо, нищо да не искаш да знаеш, е нищо, в сравнение с това нищо да не можеш да узнаеш, с това да
знаеш, че нищо не можеш да узнаеш – оттук е пътят на истински безразличния към откритията на изследовател.”

„Молой”

“Впрочем съществува ли изобщо неестествен край, не са ли всички свършеци проява на добрата природа…”

Моран : ” Понякога се усмихвах сякаш вече бях мъртъв”

“Промяната ми приличаше по-скоро на някакво раздробяване, на внезапно рухване на всичко онова, което ме защитаваше от всичко друго, което бях осъден вечно да понасям в съществуването си.”

***
ако приемем че като палачи имаме интерес да
останем на място то като жертви той ни кара да
потеглим

според тези две желания които се борят във вся-
ко сърце би било нормално второта да надделе до-
ри с малко

защото видяхме го още по времето на

пътувания-
та и изоставянията единствено жертвите пътуват

палачите им са като вкаменени вместо да се хвър-
лят по следите им десен крак дясна ръка бутай дър-
пай десет метра петнайсет метра те остават там къ-
дето са били изоставени може би също резултат от
правдата ни

въпреки че и тя е донякъде намаляла
съдържайки за всеки един същото задължение
точно онова да бягаш без страх и да преследваш
без надежда

и ако в този късен час

все още можеш да възпри-
емаш други светове

толкова справедливи колкото и нашият но не тол-
кова добре организирани

може би има един доста милостив за да приюти
местата където никой не изоставя никого не чака
никога никого и никога две тела не се докосват

и ако това може да ни се стори странно без про-
визии за да ни подкрепят ние бихме могли да се вла-
чим ей така по волята на страданията си събранни
на запад и стремящи се към

едно несъществуващо
спокойствие

” KAK E “

Любовта е сляпа

I
На пети август в осем часа градът бе покрит с мъгла. Тя беше лека, изобщо не пречеше на дишането, но изгледаше странно непроницаема, между другото – сякаш беше силно оцветена в синьо.
Спусна се хоризонтално на пелени, отначало се кълбеше на двадесет сантиметра от земята и хората вървяха, без да виждат краката си. Една жена, която живееше на улица „Сен-Бракмар” № 22, изпусна ключа си точно преди да влезе вкъщи и не можа да го намери. Шест души, между които едно бебе, й се притекоха на помощ, междувременно падна вторият пласт мъгла и те намериха ключа, но не и бебето, което бе избягало под прикритието на атмосферното явление, горящо от нетърпение да се отърве от биберона и да опознае тихите радости на брака и задомяването.
Така първата сутрин се изгубиха триста шейсет и два ключа и четиринайсет кучета. Като се умориха да следят напразно плувките, рибарите се побъркаха и тръгнаха на лов. Мъглата се стелеше на дебели пластове в дъното на стръмните улици и в падините; процеждаше се на дълги струи през капчуците и проветрителните шахти; заля коридорите на метрото и то спря да работи, когато млечната вълна стигна до нивото на семафорите, а в този момент навън беше паднала вече и третата пелена и хората газеха до колене в бялата нощ.
Мислейки се за облагодетелствувани, обитателите на високите квартали се присмиваха на онези от брега на реката, но след една седмица всички се помириха, защото имаха възможността да се блъскат по един и същи начин в мебелите из стаите си; сега мъглата стигаше до върха на най-високите сгради. Макар и последна, малката камбанария на кулата в крайна сметка също изчезна, неудържимият прилив на непрогледната мъгла я заля цялата.

II
На тринайсти август Орвер Латюил се събуди след тристачасов сън; изплуваше от доста тежко пиянство и отначало помисли, че е ослепял, което правеше голяма чест на поднесените му напитки. Беше нощ, но особена нощ, защото, с отворени очи, той имаше чувството, което човек изпитва, когато върху затворените му клепачи падне светлината на електрическа лампа. С несигурна ръка потърси копчето на радиото. То работеше и новините го просветиха горе-долу.
Без да обръща внимание на празните коментари на говорителя, Орвер Латюил размисли, почеса се по пъпа и помирисвайки нокътя си, призна, че има нужда от баня, но тази удобна мъгла, паднала върху всичко като плаща на Ной върху Ной или като мизерията върху бедните, или като воала на Танит върху Саламбо, или като котка в цигулка, го накара да се убеди, че банята е ненужна. Впрочем мъглата имаше лек мирис на туберкулозна праскова и трябваше да убие личните миризми на спарено. Между другото звуковете се чуваха добре и шумовете, обвити в тази вата, придобиваха странен резонанс, светъл и бял като гласа на лирично сопрано, чието небце, пробито при нещастно падане върху ръчката на плуг, е било заместено с протеза от ковано сребро.
Първо, Орвер прочисти мозъка си от всички проблеми и реши да действува, сякаш нищо не се е случило. Вследствие на което се облече безпрепятствено, защото дрехите му бяха подредени на мястото си, с други думи – едни по столовете, други под леглото, чорапите в обувките, едната обувка в някаква ваза, другата под нощното гърне.
- Боже мой – каза си той. – Колко е странна тази мъгла.
Това не особено оригинално размишление го спаси от дитирамбите, от обикновения ентусиазъм, от тъгата и мрачната меланхолия и той просто постави явлението в категорията на констатираните неща. Но лека-полека добиваше смелост и привикваше към необичайното, докато накрая реши да предприеме няколко експеримента с хора.
- Ще сляза при портиерката и ще оставя панталона си разкопчан – каза той. – Да видим дали има мъгла, или това е от очите ми.
Картезианското мислене на французина го кара да се съмнява в съществуването на непрогледна мъгла дори ако тя е толкова гъста, че му пречи да вижда, но това не може да се каже по радиото, защото човек може да се ориентира и да реши да повярва в чудото. Всички в радиото са говеда.
- Разкопчавам се – каза Орвер – и слизам така.
Той се разкопча и слезе така. За първи път в живота си забеляза скърцането на първото стъпало, скрибуцането на второто, скриптенето на четвъртото, хрускането на седмото, пукането на десетото, трещенето на двадесет и второто и дрънкането на месинговия парапет, чиято крайна подпорка беше отлепена. Насреща някой се качваше, като се държеше за стената.
- Кой е? – попита той, като се спря.
- Льорон! – отговори г-н Льорон, който живееше срещу него.
- Добър ден – каза Орвер, – аз съм Латюил.
Протегна ръка и срещна нещо твърдо, което пусна с учудване. Льорон се засмя смутено.
- Извинете – каза той, – но нищо не се вижда, а тази мъгла е адски топла.
- Така е – отвърна Орвер.
Мислейки за разкопчания си панталон, вече засегнат установи, че на Льорон му е хрумнало същото.
- Е, тогава довиждане – каза Льорон.
- Довиждане – каза Орвер и тайно отпусна трите дупки на колана си.
Панталонът се смъкна в краката му, той го изу и го хвърли долу през парапета. Наистина мъглата беше топла като трескав пъдпъдък и щом Льорон се шляеше разголен, Орвер не можеше да остане облечен. Всичко или нищо.
Сакото и ризата му полетяха. Остави само обувките. Като слезе по стълбището, той леко почука на прозорчето на портиерката…
- Влезте – чу се гласът на портиерката.
- Има ли поща за мен? – попита Орвер.
- О, г-н Латюил! – прихна дебелата госпожа, която винаги намираше за какво да се смее. – Значи… Добре сте се наспали? Не исках да ви безпокоя…. но да бяхте видели първите дни на тази мъгла!… Всички полудяха. А сега… е, така де… свикваме…
Той усети, че тя се приближи към него по силния й парфюм, който преодоля млечната бариера.
- Само за яденето не е много удобно – каза тя. Странна е тази мъгла… насища, както се казва… аз, знаете ли, се храня добре… но от три дена – чаша вода, парче хляб и това ми стига.
- Ще отслабнете – каза Орвер.
- Ха, ха! – изкикоти се тя със своя смях, дрънчащ като торба с орехи, падаща от шестия етаж. – Пипнете да видите, г-н Орвер, никога не съм била в такава форма. Дори циците ми щръкват… Пипнете да видите…
- Но… ъ-ъ… – измънка Орвер.
- Пипнете да видите, ви казвам.
Тя взе ръката му, напипвайки я напосоки, и я сложи на върха на една от въпросните цици.
- Удивително! – установи Орвер.
- Аз съм на четиридесет и две години – каза портиерката. – Е, никой не би ми ги дал! Ах!… Тези, които са едрички като мен, донякъде имат предимство…
- По дяволите! – възкликна Орвер, поразен… – Та вие сте гола!…
- Добре де, ами вие! – отвърна тя.
- Вярно – каза си Орвер. – Що за идея ми хрумна.
- По телевизията казаха – продължи портиерката, – че това е полововъзбудителен аерозол.
- Ах!… – обади се Орвер; портиерката се притискаше към него, дишайки учестено, и за миг му се стори, че се възражда от тази проклета мъгла.
- Чакайте, госпожа Панюш – умоляваше я той. – Да не сме животни. Ако това е възбудителна мъгла, трябва да се въздържаме, за бога.
- Ох, ох! – въздишаше г-жа Панюш на пресекулки, намествайки ръцете си точно където трябва.
- Все ми е едно – каза Орвер с достойнство. – Оправяйте се сама, и пръста си няма да мръдна.
- Брей – промърмори портиерката, без да губи самообладание, – господин Льоран е по-любезен от вас. С вас човек трябва да върши цялата работа.
- Слушайте – каза Орвер – днес се събуждам… Не съм свикнал.
- Аз ще ви покажа – отговори портиерката.
После се случиха неща, върху които е по-добре да хвърлим плаща на бедните, като мизерията на Ной, плаща на Саламбо и воала на Танит в някоя цигулка.
Орвер излезе забързан от портиерната. Навън нададе ухо. Ето какво липсваше: шумът от колите. Но безброй песни се извисяваха. От всички страни се лееха смехове. Леко зашеметен, той пое по улицата. Ушите му не бяха привикнали към подобен звуков хоризонт с такава дълбочина и той се губеше някак в него. Забеляза, че разсъждава на висок глас.
- Боже мой – каза той. – Възбудителна мъгла!
Както се вижда, въпросните разсъждения не бяха особено разнообразни. Но поставете се на мястото на човек, който е спал единадесет дена, който се събужда в пълен мрак, наситен с някакво непристойно и всеобщо отравяне, и установява, че неговата дебела и грохнала портиерка се е превърнала във Валкирия с остри и сочни гърди, в жадна Цирцея, чиято пещера е пълна с неочаквани удоволствия.
- Да му се не види! – допълни Орвер, за да уточни мисълта си.
Изведнъж забеляза, че се е изправил насред улицата, хвана го страх, отдръпна се до стената и извървя стотина метра покрай нея. Тук беше хлебарницата. Личният режим му налагаше да хапва по нещо след всяка по-значителна физическа дейност и той влезе вътре, за да изяде едно хлебче.
В магазина беше много шумно.
Орвер беше човек, почти лишен от предразсъдъци, но когато разбра какво изисква хлебарката от всеки клиент и хлебарят от всяка клиентка, почувствува, че му настръхва косата.
- Щом ви давам хляб от един килограм – каза хлебарката, – имам право да искам съответния размер, по дяволите!
- Но, госпожо – запротестира едно дребно старче, в което Орвер разпозна г-н Кюрпип, стария органист от църквата на крайбрежната улица, – но, госпожо…
- И вие свирите на орган! – възмути се хлебарката.
Господин Кюрпип се ядоса.
- Ще ви изпратя моя орган – каза той гордо и се отправи към изхода, но там се блъсна в Орвер и дъхът му секна.
- Следващият! – извика хлебарката.
- Искам един хляб – каза Орвер притеснен, като разтриваше корема си.
- Един хляб от два килограма за господин Латюил! – изкрещя хлебарката.
- Не! Не! – простена Орвер. – Едно малко хлебче!
- Простак! – каза хлебарката.
И се обърна към съпруга си:
- Виж, заеми се с него, Люсиен, дай му да разбере.
Косите на Орвер настръхнаха и той побягна с пълна пара направо през витрината. Но тя устоя.
Той заобиколи и най-после излезе. В хлебарницата оргията продължаваше. Калфата поемаше децата.
- Най-после! Пусто да остане! – ругаеше Орвер на тротоара. – Ами че аз имам право да избирам! Тая хлебарка, с нейната мутра…
После се сети за сладкарницата след моста. Сервитьорката беше седемнайсетгодишна, със сърцевидна уста и малка престилчица на баклавички… може би сега носеше само престилчицата…
Орвер тръгна с едри крачки към сладкарницата. Три пъти падна върху някакви преплетени тела, но не си направи труд да разгадава комбинациите им. Поне в единия случай бяха пет.
- Рим! – промърмори той. – Quo Vadis! Fabiola et cum spirituo tuo! Оргии! Ох!
Получил, вследствие на допира си с витрината, едно гълъбово яйце, от най-сполучливите, той разтриваше главата си. Ускори крачка, защото някакъв вътрешен глас, който бе негов, но се носеше далеч пред него, го подтикваше да стигне колкото може по-бързо.
Мислейки, че наближава целта, той се опита да се приближи към къщите, за да се ориентира по тях. Разпозна витрината на антикварната по завинтения кръгъл диск, който крепеше едно от счупените стъкла. Сладкарницата беше след две сгради.
Блъсна се в движение в някакво неподвижно тяло, обърнато с гръб към него. Изкрещя.
- Не се натискайте – каза един дебел глас – и намерете начин да махнете това от задника ми, иначе ще ме накарате да ви размажа мутрата…
- Ама… хм… какво си въобразявате – каза Орвер. Отдръпна се вляво, за да премине. Втори удар.
- Е, какво има – изрече друг мъжки глас.
- На опашката, като всички.
Избухна силен смях.
- А? – каза Орвер.
- Вие, разбира се, идвате за Нели – чу се глас.
- Да – измънка Орвер.
- Е, наредете се на опашката. Вече сме шейсет.
Орвер не отговори. Бе съкрушен.
Тръгна си, без да разбере дали тя е сложила престилчицата си на баклавички.
Зави по първата пряка вляво. Насреща му идваше някаква жена. Двамата паднаха на земята, седнаха.
- Извинете – каза Орвер.
- Вината е моя – отвърна. – Вие вървяхте вдясно.
- Мога ли да ви помогна да станете? – попита Орвер. – Нали сте сама?
- А вие? Нали няма да ми скочите петима или шестима?
- Наистина ли сте жена? – продължи Орвер.
- Вижте сам – каза тя.
Бяха се приближили един към друг и Орвер усети до бузата си дълги копринени коси. Бяха коленичили един срещу друг.
- Къде можем да бъдем на спокойствие? – попита той.
- По средата на улицата – отвърна жената.
Отидоха там, ориентирайки се по ръба на тротоара.
- Желая ви – каза Орвер.
- И аз – каза жената. – Името ми е…
Орвер я прекъсна.
- Все ми е едно. Не искам да знам нищо друго освен това, което ще узнаят ръцете и тялото ми.
- Вземете ме – каза жената.
- Вие естествено сте без дрехи – установи Орвер.
- И вие – каза тя.
Той легна до нея.
- Никой не ни гони – забеляза тя. – Започнете от краката и после нагоре.
Орвер беше шокиран. И го каза.
- По този начин ще ме опознаете – отвърна жената. – Разполагаме само, и вие го казахте, с кожата си като средство за проучване. Не забравяйте, че вече не се страхувам от погледа ви. За вашата еротична самостоятелност не може да става и дума. Да бъдем откровени и непосредствени.
- Добре говорите – каза Орвер.
- Чета „Ле тан модерн” – отвърна жената. – Хайде, побързайте да направите моето сексуално кръщение.
И Орвер го направи неколкократно и по различен начин. Тя притежаваше несъмнени способности, а и границите на възможностите са необятни, когато човек не се страхува, че ще запалят лампата. И в крайна сметка, това не изхабява. Познанията за два-три трика, които Орвер й даде, не бяха за пренебрегване, и неколкократното приложение на симетричното сливане породиха доверие в техните отношения.
Това беше простият и сладък живот, който превръща хората в образ и подобие на бога Пан.

III
Обаче радиото съобщи, че учените забелязват равномерна регресия на явлението и че слоят на мъглата от ден на ден намалява. Свикаха голям съвет, тъй като бяха изправени пред заплаха. Но бързо намериха разрешение, защото човешкият гений е многолик и когато мъглата се разпръсна, както отбелязаха специалните автоматични детектори, животът продължи щастливо, защото всички си бяха изболи очите.

източник: http://vian.hit.bg

Йона
или художникът по време на работа
Вземете ме и ме хвърлете в морето…
защото знам, че заради мен ви
настигна тая голяма буря

Йона, 1, 12

Художникът Жилбер Жонас вярваше в своята щастлива звезда. Впрочем той не вярваше в друго, макар че изпитваше уважение и дори понякога възхита пред чуждите религии. Но и неговата собствена си имаше достойнства; смътно осъзнатата й същност се състоеше в увереността, че ще получи много, без да е положил усилия, за да го заслужи. Затова ни най-малко не се учуди, когато някъде към трийсет и петата му година десетина критици изведнъж си заоспорваха славата на първооткриватели на таланта му.
Мнозина отдадоха безразличието му на самодоволство, а то се дължеше по-скоро на доверчива скромност. Жонас приписваше заслугите на звездата, не на личните си качества.
Малко повече го учуди един търговец на картини, като му предложи месечно възнаграждение достатъчно, за да покрие разходите му. Архитектът Рато, привързан още от ученическите години към Жонас и неговата звезда, напразно обясняваше, че сумата едва ще стигне за едно прилично съществуване и че търговецът не губи нищо. “Все пак…” – казваше Жонас. Постигащ всичко с цената на много усилия, Рато хокаше приятеля си: “Как така “все пак”? Трябваше да поспориш.”
Но не би. Жонас вътрешно благодареше на своята звезда. “Така да бъде” – каза той на търговеца и напусна издателството на баща си, за да се посвети изцяло на рисуването. “Провървя ми” – повтаряше той.
Всъщност си мислеше : “Както винаги ми провървя.” Откакто се помнеше, все бе имал късмет. Изпитваше голяма признателност към своите родители – най-напред заради непоследователните им грижи за неговото образование, които му оставиха много време за мечти, и после за това, че се бяха разделили поради изневяра. Така поне казваше баща му и винаги забравяше да уточни, че ставаше дума за особен вид изневяра – той не можа да понесе благотворителната дейност на жена си. Истинска мирска светица, тя изцяло, без задна мисъл, се бе отдала на страдащото човечество. Но съпругът искаше сам да разполага с добродетелите й. “Омръзна ми да ми изневерява с бедните” – казваше този Отело.
Недоразумението беше от полза на Жонас.
Прочели някъде, че има случаи на убийци и садисти, произлизащи от разведени семейства, родителите му се надпреварваха да го глезят, за да задушат в зародиш наченките на подобно осъдително развитие. Според тях опасността беше толкова по-голяма, колкото по-незабележими са последиците от претърпения шок: скритите опустошения са най-дълбоки. Достатъчно бе Жонас да изрази задоволство от изминалия ден или от самия себе си, и обикновеното безпокойство прерастваше в паника. Грижите се удвояваха и детето получаваше всичко каквото си пожелае.
Предполагаемото нещастие му спечели и братската обич на Рато. Неговите родители съжаляваха малкия съученик на своя син и често го канеха на гости. Повлияно от жалостивите им тиради, якото жизнерадостно момче пожела да вземе под покровителството си детето, възхитен и от първите му безгрижни успехи. Сместа от възхита и съчувствие се оказаха добра основа за приятелство и Жонас го прие с подкупваща естественост, както и всичко останало.
Щом завърши без особени усилия учението си, Жонас още един път има късмет с работата в бащиното издателство, където си намери някакво място и непряко – призванието на художник.
Най-значителния издател във Франция, баща му смяташе, че въпреки кризата в културата, или точно поради нея, книгата има голямо бъдеще.
“Историята показва – говореше той, – че колкото по-малко се чете, толкова повече книги се купуват.” Самият той рядко прочиташе предложените му ръкописи, решаваше се да ги пусне само ако авторът е известен или темата – актуална ( така погледнато, единствената вечно актуална тема е сексът и издателството накрая се бе специализирало в нея ), и се грижеше единствено да осигури безплатна реклама и заинтригуващо представяне. По този начин, наред с грижата за четивото на французите, Жонас получи и много свободно време, което трябваше да запълни. Така откри живописта.
За пръв път почувства в себе си страст, неочаквана, но неуморна, скоро й се посвети изцяло и, отново без усилия, успя и в това начинание.
Нищо друго не беше в състояние да го заинтересува, той едвам свари да се ожени навреме – рисуването го поглъщаше без остатък. Обикновените житейски обстоятелства и съществата наоколо посрещаше с доброжелателна усмивка, която го освобождаваше от всякакво обвързване. Едва след една катастрофа с мотоциклета, каран твърде бързо от Рато, с Жонас на задната седалка, когато дясната му ръка се оказа обездвижена от гипса, той от скука откри любовта. И в това тежко произшествие бе склонен да вижда пръста на своята звезда. Иначе едва ли щеше да му остане време да погледне както трябва Луиз Пулен.
Впрочем според Рато, Луиз не заслужаваше да бъде поглеждана. Самият къс и набит, той харесваше само високи жени. “Не мога да разбера какво й намираш на тази мравка” – казваше той.
Луис наистина беше нисичка и мургава, чернокоса и черноока, но иначе добре сложена и хубавка в лице. Едрият тромав Жонас изпадаше в умиление пред мравката, а тя се оказа и предприемчива. Чувстваше се призвана да действа. Подобно призвание щастливо се допълваше с вкуса на Жонас към инертността и нейните предимства. Отпърво Луиз се отдаде на литературата, понеже реши, че книгоиздаването интересува Жонас. Тя се хвърли да чете всичко, без ред, и само след няколко седмици беше в състояние да разговаря за каквото и да е. Жонас се възхити и реши, че окончателно е освободен от задължението да чете, тъй като Луис го осведомяваше, запознаваше го със същината на всички съвременни открития. “Не бива вече да се казва – твърдеше тя, – че еди-кой си че бил лош или грозен, а че се изживява като лош или грозен”. Разликата беше съществена и заплашваше да доведе, според забележката на Рато, най-малкото до проклятие над човешкия род. Луиз Му възрази твърдо и доказа, Че тази истина е неоспорима и всеобща, защото едновременно се поддържа от женските списания и философските издания. “Така да бъде” – каза Жонас и веднага забрави потресаващото откритие, за да потъне отново в мечти за своята звезда.
Луиз начаса заряза литературата, когато разбра, че Жонас се интересува само от рисуването. Тя се отдаде на пластичните изкуства, хукна по музеи и изложби и помъкна със себе си смутения в своята художническа простота Жонас, който трудно разбираше произведенията на съвременниците си. Все пак той се радваше, че е така добре осведомяван за всичко, свързано с неговото изкуство- Вярно че още на другия ден забравяше дори името на художника. Но Луиз безспорно имаше право, когато му припомняше една от неопровержимите истини, останали й от литературния период – нищо не се забравя. Звездата решително поддържаше Жонас, който по този начин можеше с чиста съвест да съчетава увереността на паметта с удобствата на забравата.
Но щедро пръсканите от Луиц съкровища от преданост с най-ярка светлина блеснаха във всекидневния живот на Жонас. Добрият ангел му спестяваше купуването на обувки, дрехи и бельо, което скъсява и без това броените дни на всеки нормален човешки живот. Тя смело пое върху себе си безбройните изобретения на машината за убиване на времето – от обърканите формуляри на социалното осигуряване до непрекъснато пристигащите известия на данъчната служба. “Вярна – казваше Рато, – така е. Но тя не може да ходи на зъболекар вместо тебе. Тя наистина не ходеше, но звънеше по телефона и се уговаряше за най-удобния час, занимаваше се с доставката на въглища и смяната на маслото в малката им кола, запазваше места в хотелите за през лятото, сама купуваше подаръците, които Жонас искаше да поднесе, избираше и изпращаше цветя и дори понякога намираше време да намине вечер у дома му, докато него го няма, и да оправи леглото, за да си легне той веднага, щом се прибере.
Със същото старание тя влезе в това легло, после сама уреди срещата със свидетелите и кмета, на която отведе Жонас, две години преди талантът му да бъде открит, и организира така сватбеното пътешествие, че да бъдат посетени колкото може повече музеи. Щом се прибраха, двата се настаниха в апартамента, предварително намерен от нея, в разгара на жилищната криза. После едно след друго тя роди две деца, момче и момиче, точно според плана си, който предвиждаше да станат три и бе осъществен малко след като Жонас напусна издателството и се посвети изцяло на рисуването.
Вече майка, Луиз се посвети на детето, а после и на децата си. Тя все още се опитваше да помага на мъжа си, но времето не стигаше. Съжаляваше, разбира се, но решителният характер й пречеше за дълго да се замисля- “Жалко, но е така – всеки на тезгяха си.” Жонас заяви, че е възхитен от този израз, защото, като всички художници по това време, и той искаше да мине за занаятчия. Та занаятчията се оказа малко занемарен и се наложи сам да си купува обувки. Но това си беше в реда на нещата, а и в дребното неудобство Жонас откри повод още един път да се увери в късмета си. Ходенето по магазините изискваше известни усилия, но те биваха възнаградени от получения час самота, която придаваше още по-голяма стойност на семейното щастие.
Въпросът за жизненото пространство бе основният за домакинството, защото времето и мястото с едно и също движение се свиваха около тях. Раждането на децата, новият занаят на Жонас в тясното жилище оставиха съвсем ограничено поле за разнопосочните изяви на Луиз и Жонас, а скромността на месечното възнаграждение не им позволяваше да мислят за нещо по-голямо. Апартаментът се намираше на първия етаж в една сграда от XVIII век, в старата част на столицата. Наоколо живееха много художници, верни на принципа, че в изкуството търсенето на новото трябва да се осъществява в старинни рамки. Жонас споделяше това мнение и беше много доволен, че и той е в този квартал.
Апартаментът наистина беше старинен. Но няколко модерни подобрения му придаваха твърде оригинален вид, като главната особеност бе, че предоставяше на обитателите си големи обеми въздух върху малка площ. Стаите бяха необикновено високи, украсени с разкошни прозорци, и ако се съди по внушителните им размери, някога са били предназначени за приеми и блясък. Но засилената урбанизация и рентата от недвижимо имущество бяха принудили последователните собственици да преградят обширните помещения, за да умножат боксовете, предлагани срещу немалка сума на стадото наематели. Това ни най-малко не намаляваше стойността на тъй наречената от тях “значителна кубатура въздух”. Предимствата й бяха очевидни и сигурно се дължаха на факта, че наемодателите още не бяха открили начин да преградят стаите и по височина. Иначе не биха се поколебали да понесат необходимите жертви, за да предоставят още няколко обиталища на особено плодовитото и лесно женещо се по това време младо поколение. Впрочем кубатурата си имаше и известни недостатъци. През зимата стаите мъчно се отопляваха и собствениците, за съжаление, се виждаха принудени да събират по-висока такса за парно. През лятото заради широките стъкла апартаментите буквално се давеха в светлина – щори нямаше. Собствениците бяха пропуснали да поставят, явно обезсърчени от цените и височината на прозорците. В края на краищата плътните завеси вършеха същата работа, без да се отразяват на доходите им, понеже оставаха за сметка на наемателите. И в това отношение те също можеха да разчитат на помощта на собствениците, които им предлагаха на изгодни цени платове от собствените си магазини. Жилищната филантропия беше само хоби за тези нови принцове. В обикновения си живот те продаваха сукно и коприлан.
Жонас се възхити от достойнствата на апартамента и прие без възражения недостатъците му, “Така да бъде” – каза той на собственика по повод таксата за отопление. За пердетата се съгласи напълно с Луиз, която смяташе, че ще са нужни само за спалнята, докато останалите прозорци могат да останат голи. “Ние нямаме какво да крие” – простосърдечно заяви тя. на Жонас особено му допадна най-голямата стая – толкова висока, че на тавана и не можеше да се закрепи никакво осветление. Беше точно до входната врата, тесен коридор я свързваше с останалите две, нанизани една до друга. В дъното апартамента се гушеше кухнята в съседство с тоалетната и един килер, гордо наричан баня. И наистина можеше да мине за такава, при условие че вътре отвесно се напъха бойлер и човек приеме да стои под благодатната струя съвършено неподвижен

Тайната на примитива

Спомняте ли си Маринети – оня “комедиаш” с червени панталони, сако от два цвята или едната буза боядисана синьо, а другата – оранж? – Зеления Дон Кихот, когото посрещаха с развалени яйца, изпращаха с ракети от подигравки?

Той искаше да се изгорят картинните галерии, да се унищожат библиотеките – да се освободи човечеството от терора на миналото! Да се почне отново!…

Съвременниците се смяха от сърце и грубо, цинично се отплащаха на подигравката, когато им падне случай.

- Шут!..

Но едно време на царските шутове бе позволено да казват истини, които другите не смееха да казват.

Съвременните чоловековедци побързаха да турят диагноза: – изместване на нервните центрове!… И хората, които не обичат скандала, се успокоиха, че на всички “исти” беше показана лудницата. Тя се яви – анекдотичната картинна мярка да се “спаси” човечеството от “заболяване”. Човечеството поиска да се отрече от собствената си мъка: защото лутанията, избухванията, подавеният вик за помощ у съвременния творчески дух не беше нищо друго, освен болката на съвременната душа – неясен протест против терора на мъртвите, недоволство от себе си и неудовлетворено желание да бъде силна и самостойна.

Когато след време по-спокойно бъде направена преценка на съвременното изкуство, ще стане ясно, че то е било най-непосредният и верен изразител на трагедията, която преживява нашата култура, че то първо е уяснило смътните съмнения и крушения на човешката душа сега. Никога изкуството не е било тъй малко “естетично” и толкова човечно, както днес. То даже като че не иска да създава нова естетика, а да освободи само човешката душа.

Да бъдат изгорени картинните галерии, да бъдат уни-щожени литературните богатства, натрупани с векове – чудовищна, варварска смелост! Но страшното е, че в нея има истина. Тая истина е страшна за съвременника: всяко ново поколение иде подавено от придобитията на миналото. Вековна култура, традиции, обществени условности, авторитети – всичко това смазва непосредното у човека, и създава от него някакъв фабричен артикул в милиони еднакви екземпляри. И ако за грамадна част от хората това е съвсем обикновен исторически процес, за отделни личности то е – обида за човешкото съществуване. Откъде почваме ний и къде свършват онези, които за живели преди нас? Нашата мисъл е чужда – понякога до ужас еднаква, ний я чуваме от чужди уста: хващаме себе си в жест, по който знаем другиго; виждаме една и съща, сякаш от векове позната усмивка, която ний сме усвоили – може би завещана от някоя пра-прабаба или дядо. Цял живот заучаваме, а своето и себе си не знаем. Нашето виждане е чуждо: Оскар Уайлд казваше, че художниците ни учат да виждаме природата, но нима не е обидно, че цяло поколе-ние виждаше водата само синя! И трябваше да дойдат импресионисти- те – да я напълнят със светлини, отражения и отблясъци.

Още по-страшно е, че говорим с чужди думи – изгубен е първичния смисъл на думата. Тя носи съдържанието, вложено в нея от тия, които са били преди, и затуй един ден, като открием нейния истнски смисъл, тя изведнъж придобива блясъка на откровение.

Съвременният човек чувства смътно властта на миналото, своето робство, безсилието да бъде сам, единствен творец на днешния ден и идва до безумието: убийте миналото!- наместо да го преодолее.

Най-типичен израз днес на жаждата да намерим отново изгубената си непосредственост е – възвръщането към. примитива. Човечеството преживява умората от себе си; то прилича на човек, който е пил твърде много подправени вина и със засъхнали уста чака да му подадат чаша чиста вода. То е преситено на сложност, лъжливост, условност, макар че не може без тях. И търси живата вода, която ще го възкреси, поне за няколко мига, за едно по-непосредно, дори грубо чувство. От тук и любопитстващата любов към примитива.

Примитивът винаги има цената на една изповед. Той не е построение, не е знание, спекулация, а – чисто вълнение, едно нетърсено движение на душата. И там е тайната на неговата хипноза. Той е чувство, живият човек. Той е: “дал ти Бог добро”, казано с пълно чувстване смисъла на всяка дума, а не формалното “добър ден” на човека от града, който е изгубил смисъла на фразата. Той е подвигът на човек, който спасява давещия се, без да знае да плава. Потърсете го в безумието на поета, който обяви себе си капитан на “Радецки”, спира парахода на българския бряг и с шепа хора отива да събаря вековна империя; в подвига на ония деца, които топяха олово в селските оджаци, да правят куршуми за въстаниците. Потърсете го на Шипка, или в похода на една неекипирана армия, която в няколко дни стига пред крепостите на Чаталджа. Неговата същност е непосредното – поривът, който не спекулира с форми. Даден в живота – той не се забравя; внесен в изкуството – той не умира. Защото е жив трепет на душата. Именно тая първична сила е изгубена днес в изкуството и живота. Смътно почувствало това, човечеството днес простира ръце към нея, за да се зарадва и стопли от някогашната яснота и искреност на собствената си душа.

След като пи от суетата на богатството и славата, Толстой написа “Що е изкуство”. Той отрече жестоката, подла, сложна машинария на съвременното изкуство с ясното съзнание, че тя не може да бъде отречена, но направи това, за да отмъсти на “напредналото” човечество, което е убило примитива в изкуството и живота, и отнело чистата радост на човека. Последователен, заживя отшелнически в Ясна Поляна и после избяга от своите, за да бъде съвършено сам. Без да подозира, човечеството го обикна още повече, заради примитива, с който украси послед- ните дни на живота си. Заради това и преситена Европа днес посреща Рабиндранат Тагор като пророк. Нима той казва неща, които ний не знаем? Пред него са минали други, но той с първичната сила на своята душа възстановява думите и те ни се струват нови – ето неговото “откровение”. Преди много години Рембо пише: не мога да търпя съвременните картини, искам да гледам стари табели, щампи, неграмотни олеографии… Втръсване от тая разляна, ритмираща навсякъде, посредствена заимстваност го е накарала да се върне назад и да търси живото чувство на човека в дюкянските табели.

Ний напълнихме градовете с фабрики и те сякаш по-кориха човека със своята безстрастна методичност, сякаш убиха у него обикновения творчески порив и желанието да запази своя индивидуалитет. В живота туй донесе безли-чие, стадност и посредственост, в изкуството – индустрия: и живота и изкуството се приближиха към клишето. И малцината, които виждаха това, за да спасят не само изкуството, а и живия човек от съвършено обезличаване – трябваше да викат, да гримасничат и с “лудости” да спрат тържествената баналност на живота. И почти всички те потърсиха вечно живата душа на примитива, за да възкресят линеещото тяло на човечеството, да се домогнат до съвременен примитив, да накарат всички да почувстват своето време. Това болезнено усилие на нашето време дори италианския футуризъм, немския експресионизъм, английския имажинизъм, испанския креатонизъм и универсалния дадаизъм.

Всяко детство е примитив със своята неочакваност, изненадващи хрумвания и искреност. Ний несъзнателно го обичаме, защото у нас никога съвсем не умира любовта към постъпката, към порива и творчеството, в които е вложено непосредно движение на човешкия дух. И сега пос-редством младенчеството на човечеството поискахме да обновим света. Желанието към едно възвръщане приема най-странни форми в съвременния живот, а в изкуството създаде: многото течения, които при всичкото си различие имат една неизменна общност: освобождението от външната форма – изкуството да престане да бъде украса, да се

върнем към първичното ясновидство! В живота стремежът към примитива остава случаен, смътен, но – твърде симптоматичен, ако се приближи и свърже с уяснените усилия в това направление, изразени в изкуството. Не могат да бъдат разгледани лекомислено, като мода, или прищевка на “блазираност” – нито успеха на проповедите на Тагор, нито чудатите негърски оркестри, които префиненият европеец потърси за свое “удоволствие”, нито властта на новите танци, които носят грубата, здрава ритмика на “диващина”. Не са случайни за нашата култура и екзотичните желания на съвременника да преживее примитива на Робинзон Крузо, или увличането му от грубите прояви на чисто физическа сила: цял Париж в един ден полудя от възторг за своя любим боксьор-победи-тел, и в един час го възненавиди като победен. Грамадният успех на романа “Терзан” (човек-маймуна), който обходи европейските кино-театри, и жаждата към всяка екзотика – това са все симптоми на една и съща болка: умора от сложността и изкуствеността на сегашния живот.

Но, ако в живота обичта към примитива е несъзнателна и случайна, в изкуството тя се явява улеснена, осмислена. Не само желанието да се натрупват старинни богатства и рядкости е създало музея: в неговата същност лежи култът към разноликата човешка душа, която оставя следи от своето божеско начало. И той именно показа на съвременните пророци какво е изгубил сегашния човек – способността да приказва с Бога, да бъде дете-творец. И върнаха се към земята.

Когато изкуството преживяваше кризата на едно бо-лезнено пречупване, Гоген замина за остров Таити, за да се приобщи към първичността на неизменната Земя, ако иска да бъде пророк. Там той заживява с туземците, поиска чрез примитива на живота да дойде до примитива в изкуството. Да възвърне отново първозначението на линията и баграта, което неговите европейски събратя бяха убили. Защото в техните картини имаше красивостта и елегантността на реверанс, изискаността на заучена усмивка, но чувството на живата душа беше умряло. И той отиде да го потърси, да ни напомни, че детството и лепета на детските неумели рисунки и приказки са по-ценни от хитрото многознание на съвременника. Рьорих се върна в каменната епоха, за да долови истинския пулс на земята и човешкото сърце. Неговите работи са груби и първобитни като онова време и пълни с хероизма и величието на човека-земя. Същото възвръщане намираме в странните „идоли” на Коненков, у Кандински, у Пехщайн и у редица германски, шведски и френски прими- тивисти. Голяма заблуда и незнание носят ония ценители и пазители на нещо си, като етикират туй осъзнаване на творческата душа като мода.

Този е пътят за осмисляне и очовечаваме не само на всяко изкуство, но и за обнова на нашия издребнял живот. В наши дни, изгубили разликата между подвиг и спекула, само душата на примитива би възвърнала величието на човешката постъпка и самобитността на творческото прозрение. Тая душа живее във всяка истинска творба на изкуството, във всяка смелост, във всеки порив. Не ще бъде парадоксално, ако кажем, че всяко голямо произве- дение на изкуството е примитив. И тъкмо затова го сближаваме и ценим наред с безизкусните рисунки, които срещаме, чертани с острие на каменните и костени сечива и оръжия на нашите праотци, с иконописите, с народните песни и примитиви на всички народи.

Трагедията на съвременния човек и творец е: че той в пъстротата, в приетата фалшивост на сегашния живот, вечно ще се стреми към онова, което е изгубил, без да може достатъчно да го приближи. Това е “изгубеният рай” на човечеството. При всичката жажда на човечеството да ста-не по-правдиво, по-непосредно, само малцина ще достигнат тая изгубена святост. Ний ще ги наричаме големи художници, герои, за да поддържаме вярата в собствената си душа.

източник: Словото

Аз ли? Аз не съм слабоумен. Аз съм болногледач. Не знам какво биха правили
без мен мис Джоунс и мис Келси.
В това отделение има петдесет и пет имбесили и как щяха да успяват да ги
нахранят всичките, ако аз не се навъртах тука? Обичам да храня имбесилите.
Не ти създават грижи. Не могат. Нещо не им е в ред с краката и ръцете, а и
не могат да говорят. Те са от безнадеждните. Аз мога да ходя, да говоря и да
върша разни неща. Но трябва да внимаваш да не ги храниш много бързо.
Ще се задавят.
Мис Джоунз казва, че съм много опитен. Когато дойде някоя нова сестра, аз й
показвам. Забавно е да гледаш как новата сестра се мъчи да ги нахрани.
Толкова е бавна и старателна, че докато свърши да ги тъпче със закуската,
идва време за вечеря. Тогава аз й показвам, защото съм опитен.
Доктор Дилримпъл казва, че съм опитен, а той знае най-добре.
Имбесилът може да яде два пъти по-бързо, стига да знаеш как да го
нахраниш.
Казвам се Том и съм на двадесет и една година.
Всеки в института ме познава. Това е институт, както знаете.
Той е на щата Калифорния и се издържа от щата.
Зная, защото съм тук от дълго време. Имат ми пълно доверие.
Когато не съм зает с имбесилите, изпълнявам най-различни поръчки из целия
институт!
Обичам имбесилите. Карат ме да си мисля колко съм щастлив, че и
аз не съм имбесил.
Добре ми е тук в приюта. Не обичам да съм навън. Зная от опит какво е, бил
съм за малко време, бягал съм, осиновявали са ме. Най си обичам приюта, и
особено отделението за имбесили.
Аз не приличам на слабоумен, нали? Още като ме погледне човек, може да
разбере разликата. Аз съм болногледач, опитен болногледач. В тая работа
един слаб може добре да напредне. Слаб ли? Ох, да, това значи слабоумен.
Мислех, че знаете. Тук всички сме слаби. Но аз съм от леко слабите.
Доктор Делримпъл казва, че съм много умен, за да бъда в приюта, но аз
никога не се издавам. Тука е едно чудесно място. И освен това аз не
получавам припадъци като повечето слаби.
Вижте онова здание, ей там горе между дърветата. Там живеят всички леки
епилептиците се надуват, защото не са обикновени слабоумни. Наричат
сградата си клуб и твърдят, че са напълно нормални като хората отвън, само
дето са болни. Аз не ги обичам. Винаги ми се смеят, освен когато не са заети с
припадъците си. Но мен това не ме тревожи. И освен туй никога не се
страхувам, че ще падна и ще си разбия главата. Понякога те тичат наоколо в
кръг и се мъчат да намерят място бързо да седнат, само че не успяват.
Тежките епилептици са отвратителни, а леките си придават важност.
Щастлив съм, че не съм епилептик. Те не представляват нищо особено,
чисто и просто само се хвалят.
Мис Келси казва, че много говоря. Но аз говоря смислено, а другите слаби и
това не могат. Доктор Делримпъл пък казва, че имам дар слово. И аз го зная.
Трябва да ме чуете как говоря, когато съм сам или когато говоря на някой
имбесил. Понякога си мисля, че бих искал да стана политик, само че е много
уморително. Те всички много говорят; нали така си пазят мястото?
В този институт няма луди. Всички са само слабоумни. Но чакайте да ви
разправя нещо забавно. Тук има десетина леко слаби момичета, които
подреждат масите в голямата трапезария. Понякога, като си свършат по-рано
работата, сядат на столове в кръг и разговарят. Аз се промъквам до вратата
да ги подслушвам и така си сдържам смеха, че едва не се пръсвам.
Искате ли да знаете какво си говорят?
Ето какво. Дълго време не продумват дума. После някоя казва: “Слава богу, че
не съм слабоумна.” А другите блажено поклащат глави. След това дълго време
никоя не казва нищо. После следващото момиче от кръга казва: “Слава богу,
че не съм слабоумна.” И всички отново поклащат глави. Така се изреждат
една по една и никога не казват нищо друго. Това са истински слабоумни,
нали?
Сами преценете.
Аз не съм от този вид слабоумни, слава богу.
Понякога си мисля, че изобщо не съм слабоумен. Свиря в оркестъра и чета
ноти. Смята се, че всички в оркестъра сме слабоумни освен диригента. Той е
луд. Ние знаем, но никога не говорим за това открито, а само помежду си.
Неговата работа е държавна и не искаме да я загуби. Аз бия барабана. Не
могат да се справят без мене в този институт. Веднъж се разболях, та зная.
Чудно е как отделението на имбесилите не се провали, докато бях в
болницата.
Можех да се измъкна оттук, стига да исках. Аз не съм толкова слабоумен,
колкото някои си мислят. Но не се издавам. Тука ми е много добре. Освен това
всичко ще пропадне, ако си отида. Страхувам се някой път да не открият, че
не съм слабоумен и да ме пратят сам да си изкарвам хляба навън по света.
Познавам света и не го обичам. В приюта ми е добре, Нали виждате как се
хиля по някой път. Не мога да се удържа. Но мога и да симулирам. Иначе не
съм грозен. Оглеждам се в огледалото. Устата ми е смешна, зная, и увиснала
надолу, а зъбите ми са грозни.
Винаги можеш да разпознаеш един слабоумен по устата и зъбите. Но това не
доказва, че аз съм слабоумен. Чисто и просто имам късмет, че приличам на
такъв.
А колко много неща зная! Ако ви разкажа всичко, ще се зачудите. Но когато не
искам да знам нещо или й да то пожелаят да направя нещо, което аз не искам,
отпускам си устата, хиля се и издавам несмислени звуци. Слушал съм какви
звуци издават лудите и мога всеки да заблудя. Знам куп най-различни
несмислени звуци.
Мис Келси онзи ден ме нарече идиот. Беше много ядосана и така успях да я
заблудя. Мис Келси ме попита веднъж защо не напиша книга за слабоумните.
Бих взел да й разправям какво му е на малкия Албърт. Той е имбесил, както
знаете, и по начина, по който си криви лявото око винаги мога да разбера
какво му има. И тъй, аз обяснявах на мис Келси и понеже тя не разбираше,
просто се вбеси. Но някой ден може би ще напиша тази книга. Само че за това
се иска голям труд. Пък и аз предпочитам да разказвам.
Знаете ли какво е микро? Това са тези с малките глави колкото юмрук. Те
обикновено са имбесили и живеят дълго. А онези, дето им викат хидро, не се
лигавят. Имат големи глави й са по-развити. Но никога не порасват и винаги
умират. Не мога да погледна някой от тях, без да си помисля, че ще умре.
Понякога, когато ме мързи или сестрата нещо ми се е ядосала, ще ми се и аз
да съм имбесил, нищо да не правя и някой да ме храни. Но все пак си мисля,
че е по-добре, дето Мога да говоря, и да съм си такъв, какъвто съм.
Тъкмо вчера доктор Делримпъл ми каза:
“Том – каза той, – просто не знам какво бих правил без теб.” А той най-добре
знае, след като вече цели две години непрекъснато управлява хиляда
слабоумни.
Преди него беше доктор Уоткоум. Тях ги назначават, както знаете. Това е
държавна работа. През мое време оттук са минали много доктори. Но аз съм
тук много преди всички тях.
В института съм вече двадесет и пет години. Не, няма от какво да се оплача.
Приютът по-добре от това не може да се управлява. Много лесна работа е да
си слабоумен. Но вижте доктор Делримпъл. Има си грижи. Работата му зависи
от държавната политика. Ние, леките слабоумни, обичаме да бистрим
политиката. Знаем всичко за нея, лошо нещо е тя. Един такъв институт не
бива да се ръководи от политиката. Вземете доктор Делримпъл. Той е тук
вече две години и е научил много. Но политиката ще го изгони и на негово
място ще прати нов доктор, който нищо не разбира от слабоумни.
Откакто съм тук, съм опознал точно хиляда сестри. Някои от тях са хубави.
Но те идват и си отиват. Повечето се омъжват. Понякога ми се ще и аз да се
оженя. Веднъж говорих за това с доктор Уоткоум, но той ми каза, че, за
съжаление, на слабоумните не е позволено да се женят. Един път се влюбих.
В една сестра. Няма да ви кажа името й. Беше със сини очи, руса коса и благ
глас и ме обичаше. Сама ми го е казвала. И винаги ми повтаряше да бъда
добро момче, И аз бях, до едно време, след това избягах. Нали разбирате. Тя
напусна и се омъжи, без да ми каже нищо за това.
Струва ми се, че женитбата много я хвалят, пък тя не е толкова за хвалене.
Доктор Енглин и жена му, имаха навик да се бият. И аз съм ги виждал. И
веднъж чух жена му да го нарича слабоумен. А никой няма право да вика на
някого, че е слабоумен, ако той не е. Доктор Енглин ужасно се ядоса, когато
тя го нарече така. Но той не остана дълго. Политиката го изгони и дойде
доктор Мендевил. Той нямаше жена.
Веднъж го чух да говори с инженера. Инженерът и жена му се биеха
като куче и котка и този ден доктор Мендевил му каза, че е щастлив, дето не
се е вързал за някоя фуста. Фуста означава пола, макар че съм слабоумен.
Разбрах какво искаше да каже. Но аз никога не се издавам. Можеш доста
неща да чуеш, ако не се издаваш.
Много съм преживял. Един път ме осиновиха и аз пропътувах повече от
четиридесет мили с железницата, за да отида да живея, при един човек на
име Питър Боп и жена му. Те имаха ферма. Доктор Енглин каза, че съм силен
и буден и аз казах, че съм такъв. Защото исках да ме осиновят. А Питър Боп
каза, че ще ми осигури хубав дом и адвокатите уредиха документите.
Но скоро разбрах, че фермата не е място за мен. Мисиз Боп се страхуваше до
смърт от мене и не ми позволи да спя в къщата. Стъкмиха бараката за дърва
и ме сложиха да спя в нея. Трябваше да ставам в четири часа, да храня
конете, да доя кравите и да разнасям млякото на съседите. Те наричаха това
дребни услуги, но аз по цял ден не се спирах. Сечах дърва, чистех
кокошарниците, плевях зеленчуците и вършех почти цялата работа във
фермата. Никога не се забавлявах. Нямах време. И ще ви кажа едно -
предпочитам да се тъпча с каша и мляко с имбесилите, отколкото да доя
кравите на заскреженото поле. Мисиз Боп се страхуваше да ме остави да
играя с децата й. И аз се страхувах. Те обичаха да ме дразнят, когато никой
не ги гледаше, и да ме наричат “побъркания”. Всички ми викаха Побъркания
Том. А децата на съседите ме замеряха с камъни. Такова нещо в приюта
никога не можеш да видиш. Слабоумните са по-добре възпитани.
Мисиз Боп ме щипеше и ме дърпаше за косата, когато й се стореше, че работя
много бавно, а аз само издавах несмислени звуци и ставах още по-бавен. Тя
казваше, че ще я уморя някой ден. Веднъж оставих капака на стария кладенец
в пасището отворен, малкото красиво теленце падна вътре и се удави.
Тогава Питър Боп каза, че ще ме напердаши. И ме напердаши. Взе един кожен
оглавник и ме почна. Беше страшно. Никога в живота ми не ме бяха били.
Такива неща в приюта не се правят и затова казвам, че приютът е място за
мене. Познавам закона и знаех, че той няма право да ме пердаши с кожен
оглавник. Това беше жестокост, а в настойническите документи се казва, че
той не бива да бъде жесток с мене. Не казах нищо. Просто чаках, а това
показва какъв слабоумен съм аз.
Чаках дълго, ставах все по-муден и издавах все повече несмислени звуци; но
той не искаше да ме прати обратно в приюта, както желаех аз. Един ден
обаче, беше първият ден от месеца, мисиз Браун ми даде три долара,
сметката й за млякото с Питър Боп. Това беше сутринта. Вечерта заедно с
млякото трябваше да й занеса и разписката. Но аз не й я занесох. Чисто и
просто отидох на гарата, купих си билет като всеки друг и отпътувах с влака
обратно в приюта. Ето какъв слабоумен съм аз.
Доктор Енглин вече си беше отишъл и неговото място бе заел доктор Мендевил.
Влязох направо в кабинета му. Той не ме познаваше, “Моля, каза той, днес не
е ден за посещение.”- “Аз не съм посетител, казах. – Аз съм Том от приюта.”
Тогава той подсвирна и с това показа колко е изненадан. Разправих му всичко
и му показах следите от кожения оглавник, а той все повече и повече се
разгневяваше и накрая каза, че ще се заеме със случая Питър Боп.
Може би си мислите, че някое от малките имбесилчета не беше радостно да
ме види? Отидох право в отделението. Една нова сестра хранеше малкия
Албърт. “Чакайте, казах аз, – не така. Не виждате ли как си криви лявото око?
Аз ще ви покажа.” Тя навярно помисли, че съм някой нов доктор, защото
веднага ми даде лъжицата и, струва ми се, аз натъпках малкия Албърт с
най-обилния обед, откакто бях заминал.
Имбесилите са много добри, стига да разбираш какво им е. Веднъж чух мис
Джоунз да казва на мис Келси, че съм имал удивителна способност да се
справям с имбесилите.
Някой ден може би ще поговоря с доктор Делримпъл и ще го накарам да ми
даде декларация, че не съм слабоумен, след това ще го помоля да ме направи
наистина болногледач в отделението за имбесили с четиридесет долара на
месец плюс храната. Тогава ще се оженя за мис Джоунз и ще си останем да
си живеем тука. А ако тя не ме иска, ще се оженя за мис Келси или някоя
друга сестра. Има много сред тях, които искат да се омъжат. И хич няма да се
оскърбявам, ако жена ми, като се ядоса, ме нарече слабоумен. Какъв смисъл
има? Мисля, че когато човек се е научил да се справя с имбесилите, едва ли
ще му е по-трудно да се справя с една жена.
Не съм ви разправил още за случая с бягството. И през ум не ми минаваше за
такова нещо. Чарли и Джо ме подтикнаха. Те са леки епилептици, както
знаете. Бях ходил до кабинета на доктор Уилсън по едно поръчение и се
връщах към отделението за имбесили, когато видях Чарли и Джо да се крият
зад ъгъла на гимнастическия салон и да ми правят знаци. Отидох при тях.
- Здравей! – каза Джо. – Как са имбесилите?
- Отлично – отвърнах аз. – А вие имали ли сте припадъци напоследък?
Това го вбеси, но тъкмо да си тръгна и Джо каза:
- Ние ще бягаме. Хайде и ти с нас.
- Защо? – попитах аз.
- Ще превалим върха на планината – рече Джо.
- И ще открием златна мина – рече Чарли.
- Ние вече нямаме припадъци. Излекувахме се.
- Дадено – казах аз. И се промъкнахме зад гимнастическия салон, а после
хайде между дърветата. Трябва да бяхме вървели десет минути, когато аз се
спрях.
- Какво има? – попита Джо.
- Чакайте! – казах аз. – Трябва да се върна.
- За какво? – рече Джо. А аз казах:
- Да взема малкия Албърт.
А те казаха, че не може и страшно се ядосаха. Но аз не им обърнах внимание.
Знаех, че ще ме чакат. Нали разбирате, аз съм прекарал тук двадесет и пет
години и зная всички скрити пътечки, водещи в планината, а Чарли и Джо не
ги знаеха. Ето защо искаха да отида с тях.
И така, аз се върнах и взех малкия Албърт. Той не може нито да върви, нито
да говори, нито да прави каквото и да било – само се лигави, затова трябваше
да го нося на ръце. Отминахме и последната ливада, а от нея по-нататък не
бях стигал. Дърветата и шубраците станаха толкова гъсти, че аз вече не
намирах никаква пътека, затова продължихме по един говедарски път надолу
към някакъв поток и прехвърлихме оградата, която показваше къде свършват
земите на приюта.
Изкачихме високия хълм от другата страна на потока. По него храсти нямаше,
а само големи дървета и беше толкова стръмен и хлъзгав от опадалите листа,
че едва вървяхме. Скоро стигнахме до едно наистина опасно място -
четиридесет стъпки широко – подхлъзнеш ли се, падаш хиляда стъпки надолу
или може би сто. Впрочем не падаш, а просто се хлъзгаш. Аз преминах пръв с
малкия Албърт на ръце. След това мина Джо. Но Чарли се изплаши точно по
средата и седна.
- Ще получа припадък – каза той.
- Не, няма да получиш каза Джо. – Защото, ако ще получиш припадък,
нямаше да седнеш. Ти получаваш припадъци само когато си прав. – Това
е друг вид припадък – каза Чарли и задочна да плаче.
Той се тресеше все по-силно и по-силно, но въпреки желанието си не можеше
да предизвика и най-малка следа от припадък.
Джо се ядоса и започна да го ругае. Но това нищо не помогна. Тогава аз
заговорих тихо и ласкаво на Чарли. Само по този начин можеш да се оправиш
със слабоумните.
Ядосаш ли се, стават още по-опърничави. Зная го ог опит. И аз съм същият.
По този начин едва не уморих мисиз Боп. Тя се ядосваше.
Беше вече следобед, а трябваше да продължим нататък, затова казах на Джо:
- Хайде, стига си ругал, ами вземи малкия Албърт. Аз ще се върна и ще го
преведа. – И се върнах; а той беше толкова уплашен и замаян, че пълзеше на
четири крака, докато му помагах. Когато го преведох отвъд и взех Алберт на
ръце, чух някой да се смее и погледнах надолу. Мъж и жена, възседнали коне,
гледаха нагоре към нас. Мъжът имаше пушка на седлото си, а жената се
смееше.
- Кои по дяволите са тези? – рече Джо уплашено. – Да не са някои да ни
заловят?
- Спри тия твои ругатни – казах му аз. – Този човек е собственик на фермата и
пише книги. – Добър ден, мистър Ендикот – обърнах се надолу към него аз.
- Здравейте – отвърна той.- Какво правите там?
- Бягаме – рекох аз.
- На добър час! Но гледайте да се върнете, преди да се е стъмнило – рече той.
- Но ние истински бягаме – обадих се аз.
Тогава и той, и жена му се изсмяха.
- Така да е. И все пак на добър час. Само се пазете да не ви докопат мечките
и пумите, когато се стъмни – рече той.
После двамата подкараха конете си и се изсмяха весело; само да не беше
казвал това за мечките и пумите.
След като превалихме хълма, намерих пътека и тръгнахме много по-бързо.
Чарли вече нямаше никакви припадъци и започна да се смее и да говори за
златни мини.
Бедата беше в малкия Албърт. Той беше голям почти колкото мене. Нали
разбирате, през цялото време, докато аз го наричах малкия Албърт, той
растеше. Беше толкова тежък, че изоставах от Чарли и Джо. Бях останал без
дъх. Затова им казах, че трябва и те да го носят поред, а те казаха, че няма
да го носят. Тогава аз им казах, че ще ги изоставя и те ще се изгубят, и
пумите и мечките ще ги изядат.
Чарли доби жалък вид, сякаш всеки момент ще получи припадък, а Джо каза:
“Дай ми го на мене.” След това го носехме тримата поред.
Вървяхме право нагоре в планината. Мисля, че не е имало никаква златна
мина, но можехме поне да стигнем до върха и да се уверим, ако не бяхме
изгубили пътечката, ако не беше се стъмнило и ако не се бяхме изморили
толкова да носим малкия Албърт. Повечето слабоумни се страхуват от
тъмнината и Джо каза, че всеки момент ще получи припадък. Само, че не
получи. Не съм срещал друг да не му върви така, както на това момче. Не
може да припадне, когато си поиска. А има някои – вършат това за миг.
Скоро настъпи непрогледен мрак, а ние бяхме гладни и нямахме с какво да си
запалим огън. Нали знаете, на слабоумните не е разрешено да носят кибрит и
не ни оставаше друго, освен да зъзнем. А и не ни беше минало през ум, че ще
огладнеем. Нали знаете, храната на слабоумните някой винаги им я приготвя,
затова е по-добре да си слабоумен, отколкото сам да си изкарваш прехраната
по света.
Най-лошо от всичко беше тишината. Имаше само едно по-лошо нещо от нея -
звуците. От време на време се чуваха най-различни звуци, с кратки
промеждутъци тишина помежду им. Предполагам, че това бяха зайци, но
вдигаха такъв шум в храсталака, също като диви животни – нали знаете, ей
така – шушшуш, туп, бум, пук, пук.
Пръв Чарли получи припадък, и то истински, а припадъкът на Джо беше още
по-страшен. В приюта, когато всички са наоколо, припадъците никак не ме
тревожат. Но вън, в гората, в тъмната нощ, е съвсем друго. Затова чуйте ме,
никога не ходете да търсите златна мина с епилептици.
Не съм преживявал по-ужасна нощ от тази. Когато Джо и Чарли не припадаха,
правеха се, че припадат, и понеже трепереха от студа, в тъмното на мен ми
се струваше, че наистина припадат. Аз самият толкова силно треперех от
студ, че си мислех, че и аз ще получа припадък. А малкият Албърт, който
беше гладен, само се лигавеше и лигавеше. Никога не бях го виждал в такова
лошо състояние. Така си кривеше лявото око, че се страхувах да не му
изпадне. Не го виждах, но разбирах по движенията, които правеше. Джо
лежеше на земята и само ругаеше и ругаеше, а Чарли плачеше и искаше да си
е в приюта.
Не умряхме и на другата сутрин се върнахме обратно по пътя, по който бяхме
дошли. Малкият Албърт беше ужасно тежък. Доктор Уилсън, разбира се, беше
бесен от яд и каза, че аз съм най-лошият слабоумен в института заедно с Джо
и Чарли. Но мис Страйкър, която беше сестра в отделението за имбесили, ме
прегърна и се разплака, толкова се радваше, че съм се върнал. В момента си
помислих, че може би ще се оженя за нея. Но само месец след това тя се
омъжи за оксижениста, който дойде от града да запои улуците на новата
болница. Малкият Албърт пък цели два дена не си криви окото, толкова беше
изморен.
Следващия път, когато избягвам, ще мина право през тази планина. Но няма
да вземам епилептици с мене. Те никога не могат да се излекуват и когато се
уплашат или се развълнуват, припадат ли, припадат. Но ще взема малкия
Албърт. Някак си не мога без него. Най-добре е обаче да не бягам.
Отделението за имбесили е по-сигурна работа от златните мини, освен това
чух, че щяла да дойде нова сестра, а пък и малкият Албърт сега вече е
по-голям от мене и няма да мога да го нося през планината.
Всеки ден става все по-голям. Просто учудващо.

Харун и морето от приказкиШах Дрън-Дрън

Много отдавна в страната Алифбай имаше един скръбен град, най-скръбният от всички градове, тъй безнаджедно скръбен, че забрави собственото си име. Разположен бе край печално море, пълно с тъжнорибки, тъй злочести на вкус, че хората се оригваха на тъга въпреки синевата на небето.
На север от скръбния град имаше мощни фабрики, в които (поне така ми казаха) произвеждали мъка, пакетирали я и я разпращали по цял свят, а светът нямаше насита за нея. Чер пушек кълбеше от комините на тези фабрики за скръб и тегнеше над града като лоши вести.
А в дълбините на града, зад стария квартал с порутени сгради досущ като разбити сърца, живееше едно щастливо момче на име Харун – единственот дете на големия разказвач на приказки Рашид Халифа, чиято жизнерадост бе прочута в тази тъжна страна и чийто неспирен поток от бивали, небивали, врели и некипели истории му спечели не един, а цели два прякора. За почитателите си беше Рашид, Несекващия Океан от Приумици, преизпълнен с весели истории тъй, както морето гъмжеше от тъжнорибки. Ала завистливците го наричаха Шах Дрън-Дрън. За жена си Сорая Рашид от години вече бе най-любящият съпруг, какъвто една жена може да си пожелае, и през всички тези години Харун расна в дом, където вместо тъга и намусеност властваха лекокрилият смях на баща му и сладкопойният глас на майка му.
И изведнъж нещо се обърка. (Може би тъгата в града най-сетне се просмука и през техните прозорци.)
В деня, когато Сорая престана да пее, и то насред куплета, сякаш някой бе натиснал копче, Харун се досети, че ги чакат неприятности. Ала и през ум не му мина колко.

***

Рашид Халифа бе тъй зает със съчиняване и разправяне на приказки, че дори не забеляза замлъкването на жена си, от което нещата само се влошиха. Но нали все пак Рашид бе много зает, нали бе Океан от Приумици, знаменитият Шах Дрън-Дрън! И тъй като постоянно се налагаше да репетира и да се явява на сцената, той просто престана да забелязва какво става в собствения му дом.
Препускаше из града и цялата страна да разказва истории, докато Сорая си стоеше у дома все по-заоблачена и дори може да се каже гръмотевична.
Задаваше се страшна буря.
Харун придружаваше Рашид при всяка възможност, защото татко му си бе същински вълшебник, това не можеше да се отрече. Покатерваше се, примерно на някаква скована набързо, често импровизирана естрада в задънена уличка, претъпкана с окъсани деца и беззъби старци, и щом започваше да ниже своите приказки, дори многобройните бездомни крави в града спираха и наостряха уши, маймуните се разкрещяваха одобрително от покривите на къщите, а папагалите по дърветата се захващаха да подражават на гласа му.
Харун често си мислеше, че баща му е същински жонгльор, защото историите му всъщност бяха множество приказки, които той главозамайно размесваше без нито веднъж да ги обърка.
Откъде му хрумваха всички тези измислици? На пръв поглед РАшид само разтваряше пълните си червени устни в усмивка и хор! Оттам изскачаше чисто нова сага със всичко, дето й се полага : вълшебник, любовна ингрига, зли чичовци, дебели вуйни, мустакати бандити с панталони на жълто-черни карета, фантастични местности, страхливци, герои, битки и пет-шест мелодии, които направо се натрапваха на човек и той започваше веднага да си ги тананика. „Всичко произлиза отнякъде – мислеше си Харун, – затова и тези истории не може просто тъй да се появят от нищото…”
Но всеки път, когато задаваше на баща си този най-важен въпрос, Шах Дрън-Дрън присвиваше своите (нека си го кажем) изцъклени очи, потупваше друсливото си шкембе, пъхаше палец в уста и започваше да издава нелепи звуци – все едно, че пие – гъл-гъл-гъл…Харун страшно мразеше баща му да прави така.
- Кажи ми, моля те, откъде? – настояваше той, а Рашид мърдаше тайнствено вежди и рисуваше магьоснически кръгове из въздуха.
- От Морето на Приказките – отвръщаше. Пия от топлите Приказни Води и после целият съм под пара.
Харун много се дразнеше на тези думи.
- Къде я държиш тогава тази топла вода? – лукаво го подпитваше. – Може би в термос? Да, ама не съм виждал никакви термоси наоколо.
- Тя тече от невидимо Кранче, инсталирано от един Воден Джин – твърдеше най-сериозно Рашид. – Но трябва да си абонат.
- А как се става абонат?
- Това е прекалено сложно за обясняване.
- Освен това – намусено казваше Харун – никога не съм виждал и Воден Джин.
Рашид само свиваше рамене.
- Ти винаги ставаш от сън толкова късно, че не си виждал и разносвача на мляко – изтъкваше той. – Това ни най-малко не ти пречи да пиеш мляко. Затова престани, ако обичаш, с твоите вечни „ако” и „обаче” и се задоволи с приказките, които ти доставят такова удоволствие.
И тук спорът им приключваше.
Само че един ден Харун зададе един въпрос в повече и стана тя, каквато стана…

***

Семейство Халифа живееха в приземния етаж на малка бетонна сграда с розови стени, якро зелени прозорци и боядисани в синьо балкони с къдрави като дантела железни парапети, от което къщата (според Харун) приличаше повече на торта, отколкото на нечий дом. Не беше красива – нямаше нищо общо с небостъргачите, където живеят свръх-богатите, но пък и не приличаше на жилищата на бедняците. Бедните живееха в порутени колиби, направени от стари мукавени кашони с найлонови облицовки, слепени от бездънното им отчаяние. Имаше и свръхбедни, които изобщо нямаха къде да живеят. Спяха по тротоарите и в предверията на магазините, но дори за това бяха принудени да плащат наем на местните гангстери. Така че няма да сбъркаме, ако кажем, че Харун беше човек с късмет, но късметът има навика да те напуска без никакво предупреждение. Допреди миг си имал над главата си звезда, която е бдяла над благополучието ти и изведнъж хоп! От нея нито следа.

***

В тъжния град хората имаха – в по-голямата си част – по много деца, ала децата на бедните боледуваха и гладуваха, докато децата на богатите преяждаха и се дърлеха постоянно за парите на родителите си. Въпреки това Харун все питаше защо майка му и баща му нямат повече деца, ала единственият отговор, който получаваше от Рашид, едва ли можеше да се нарече отговор:
- Много неща, млади Харун Халифа, са неведоми за теб.
Господи, какво всъщност означаваше това?
- Изразходвахме цялата си дажба детеправене, за да създадем теб – обясняваше Рашид.-
Щеше да стигне поне за четири-пет деца. Да, господинчо, неведоми неща за теб колкото щеш.
Прямите отговори не бяха по силите на Рашид Халифа, който за нищо на света не би тръгнал по пряката пътека, ако съществуваше по-дълъг и криволичещ път. Сорая даваше на сина си по-прост отговор:
- Опитахме – казваше с тъга – Но създаването на деца не е толкова проста работа. Я виж горкото семейство Сенгпута.
Семейство Сенгпута живееха над тях. Господин Сенгпута беше чиновник в Градската Корпорация, кльощав като клечка, с пискливохленчещ глас и много стиснат за разлика от жена си Онита – щедра, гръмогласна и друсливодебела жена. Нямаха деца и поради това Онита Сенгпута обръщаше на Харун повече внимание, отколкото на него му допадаше. Носеше му сладкиши (дотук добре), рошеше му косата (кофти), а когато го прегръщаше, огромните преливащи като каскади пластове тлъстини го обграждаха отвсякъде и това силно го притесняваше.
Господин Сенгпута не обръщаше никакво внимание на Харун, но вечно търсеше повод да си поговори със Сорая, което хич не бе по вкуса на Харун, особено като се има предвид, че съседът постоянно критикуваше Рашид, разказвача на приказки, когато мислеше, че Харун не го чува.
- Този ваш съпруг, ще ме извините – започваше с пискливото си хленчещо гласче, – ходи с нос, навирен в облаците, и не стъпва по земята. Какви са тези истории? Животът не е книжка с приказки или магазин за шегички. Цялото това търсене на удоволствия няма да доведе до добро. Има ли смисъл да се разказват небивалици?
Харун, долепил ухо до прозореца, реши, че господин Сенгпута не му харесва – този човек, който мрази приказките и техните разказвачи. Не, той никак не му харесваше.
Има ли смисъл от небивалици? Харун не можеше да отпъди от главата си този ужасен въпрос. Добре, че имаше хора, които намираха приказките на Рашид за полезни. По онова време тъкмо наближаваха изборите и големите Тъпанобиячи на различните политически партии до един се стекоха при Рашид, с усмивки на угоени котки, за да го молят да разказва небивалици по техните митинги и само техните. Всеизвестно бе, че ако успееш да си осигуриш медения език на Рашид да говори в твоя полза, край на всичките ти грижи. Никой не вярва и една дума на политикана, колкото и да се кълне, че говори истината и само истината. (Всъщност именно това убеждава хората, че ги лъжат.) Ала хората вярваха безпрекословно на Рашид, защото той никога не пропускаше да изтъкне, че всичките му думи са плод на неговата фантазия и в тях няма капка истина. И така, политиканите имаха нужда от Рашид да им помогне да спечелят гласовете на народа. Те се наредиха пред вратата на дома му със своите лъснали лица, неискрени усмивки и торби, пълни с пари. Рашид трябваше само да си избира.

***
Денят, когато всичко тръгна накриво, Харун се прибираше от училище и по пътя го настигна първия порой на дъджовния сезон.
Когато над тъжния град започваше да вали, животът ставаше по-поносим. В морето се появяваха вкусни калкани и хората си отдъхваха от тъжнорибките. Въздухът ставаше хладен и чист, понеже дъждът отмиваше черните пушеци, кълбящи от комините на фабриките за тъга. Харун Халифа много обичаше да се измокри до кости при първия дъжд за годината, затова взе да подскача наоколо, подгизна чудно хубаво от топлия порой и отвори уста, за да могат тежките капки да пльокат по езика му. Пристигна у дома мокър и лъскав като рибките в морето.
Госпожа Онита беше на своя балкон и се тресеше като пача. Ако не бе дъждът, Харун щеше да забележи, че тя плаче. Прибра се у дома и видя, че Рашид разказвача прилича на човек, показал глава през прозореца – очите и бузите му бяха вид-вода, а дрехите му съвсем сухи.
Майката на Харун, Сорая, избягала с господин Сенгпута. Точно в единайсет часа сутринта пратила Рашид в стаята на Харун да търси някакви чорапи. След секунди, докато той издирвал чорапите (Харун много умееше да ги губи), чул входната врата да се хлопва и миг по-късно – шум от погегляща кола. Върнал се в хола и установил, че жена му е изчезнала, а зад ъгъла с пълна скорост завивало едно такси. „Изглежда много старателно е планирала всичко”, решил той. Часовникът още показвал точно единайсет часа. Рашид грабнал един чук и разбил часовника на парченца. Сетне сторил същото с всички часовници в къщата, включително и с будилника върху нощното шкафче на Харун.
Първите думи, които Харун произнесе, когато чу за бягството на майка си, бяха:
- Защо трябваше да чупиш и моя часовник?
Сорая бе оставила писмо, изпълнено с всички онези лошотии, които господин Сенгпута разправяше по адрес на Рашид: „Теб те интересуват само удоволствията, а един мъж на място трябва да знае, че животът е нещо сериозно. Главата ти е пълна с измишльотини и в нея няма място за факти. Господин Сенгпута е лишен от въображение и това много ми допада.” Имаше и послепис : „Кажи на Харун, че го обичам, но повече не издържам. Трябва незабавно да го сторя.”
Дъждовни капки се застичаха от косата на Харун и намокриха писмото.
- Какво да правя, синко? – жално попита Рашид. – Разказването на приказки е единствената работа, която умея да върша.
Като чу колко е нажален баща му, Харун се ядоса и се развика:
- Защо? Какъв е смисълът от приказки, които дори не са правдиви?
Рашид скри лице в шепите си и се разрида.
На Харун му се прииска да върне думите си назад, да ги измъкне от ушите на баща си да ги натъпче обратно в устата. Но това, естествено, не бе осъществимо. Ето защо обвини себе си, когато малко по-късно при най-смущаващи обстоятелства стана Нещо Немислимо:
Рашид Халифа легендарният Океан от Приумици, прославеният Шах Дрън-Дрън, застана пред многобройната публика, отвори уста и проумя, че вече няма какво да разказва.

***

След като майка му напусна дома им, Харун откри, че не е в състояние да задържи мислите си върху нещо за по-дълго време или – да бъдем съвсем точни – за повече от единайсет минути. Рашид го заведе на кино, за да го поободри, но точно след единайсет минути вниманието на Харун се разсея и когато филмът свърши, той изобщо не помнеше как се е развило действието и се наложи да попита баща си дали накрая добрите все пак са победили. На другия ден Харун беше вратар по време на хокеен мач с децата от квартала и след като през първите единайсет минути спаси няколко опасни нападения, изведнъж започна да пропуска най-лесните, най-глупавите и унизителни голове. И така продължи – мисълта му хукваше нанякъде, а тялото му изоставяше. Това му създаваше затруднения, защото много интересни, а и важни неща продължават повече от единайсет минути, като например храненето и изпитите по математика.
Онита Сенгпута беше онази, която разбра какво точно става. Тя бе започнала да слиза при тях на гости по-често и отпреди, за да обяви, примерно, по най-предизвикателен начин:
- Край на госпожа Сенгпута! От днес нататък ще ме наричате само госпожица Онита!
След което се пляскаше силно по челото и започваше да реве :
- О-о-о-! Какво ще стане с мен?!
Когато обаче Рашид сподели с госпожица Онита за разсейващото се внимание на Харун, тя заяви твърдо и уверено:
- Майка му напусна дома в единайсет часа. Възниква проблемът с единайсетте минути. Причината е загнездена в неговата писсалкохолия.
На Рашид и Харун им трябваше малко време, за да включат, че тя иска да каже „психология”.
- Поради своята писиалкохолична натъженост, младият господин е затънал дълбоко в цифрата единайсет и не може да премине към дванайсет – продължи госпожица Онита.
- Не е вялно – възрази Харун, но дълбоко в сърцето си се боеше, че тя е права. Нима бе заседнал във времето като счупен часовник? Да не би проблемът да се разреши само ако Сорая се завърне и пусне пак часовниците?

***

Минаха няколко дни и Рашид Халифа бе поканен от някакви политици в град Г и близката долина К, сгушена в полите на планините М, да им изнесе представление. (Тук е мястото да спомена, че в страната Алифбай градовете и местностите бяха назовани с букви от азбуката, което често създаваше неразбории, защото броят на буквите е ограничен, за разлика от местата, които се нуждаят от имена. Затуй множество местности бяха принудени да делят по между си една и съща буква. Това от своя страна означаваше, че повечето писма попадаха на грешен адрес. На всичкото отгоре много места, като например тъжният град, напълно забравяха имената си и утежняваха още повече положението. Можете да си представите какво преживяваха служителите на местната пощенска служба и нищо чудно, че те понякога бяха твърде раздразнителни.)
- Трябва да ида – каза Рашид на Харун, като се правеше на храбър. – В град Г и долината К времето е още хубаво. Тук въздухът само те избива на сълзи.
И наистина, над тъжния град се сипеше такъв силен дъжд, че човек можеше да се удави само като диша въдуха. Госпожица Онита, която случайно бе слязла от горния ежат и се отби при тях, тъжно се съгласи с Рашид.
- Хубаво си го намислил. Вървете и двамата. Ще си изкарате една хубава почивка. Хич не мислете за мен горката. Аз ще си седя ли, седя тук сам-самичка.

***

Град Г не е нищо особено – каза Рашид на Харун, докато влакът ги отнасяше към въпросното селище. – Но затова пък долината К! Това вече е нещо! Златни ниви и сребърни планини, а насред долината има едно прекрасно езеро, което между другото се казва Скучното Езеро.
- Щом като е толкова красиво, защо не се казва Интересното Езеро? – попита Харун, а Рашид с огромно усилие на волята се опита да демонстрира добро настроение и да приеме едновремешната си роля на всезнаен разказвач.
- О! Интересното Езеро – каза той с най-тайнствения си глас – е нещо съвсем различно. То е Езеро с Много Имена, да, господинчо!
И продължи да се насилва, та гласът му да звучи жизнерадостно. Разказа на Харун за луксозната яхта, която ще ги чака на брега на езерото, за развалините на вълшебния замък горе в сребърните планини и за разкошните градини на древните императори, които стигали до самия бряг на Скучното Езеро – градини с фонтани, тераси и беседки, където все още витаели духовете на някогашните владетели, маскирани като птици. Ала точно след единайсет минути Харун спря да го слуша и Рашид млъкна. Двамата се загледаха безмълвно през прозореца на купето към необятната скука на равнината.
На гарата в град Г ги чакаха двама сериозни мъже с огромни мустаци и панталони на крещящи жълти карета.
„Приличат ми на злодеи” помисли Харун, но с никого не сподели мнението си. Двамата мъже откараха Харун и Рашид право на политически митинг. Минаха покрай автобуси, ото които се изръсваха хора, както мократа гъба ръки капки вода и навлязоха насред човеши гъсталак – тълпа, плъпнала във всички посоки като растителност в джунгла. Имаше огромни храсталаци от деца и лехи, обрасли с жени като цветя. Рашид бе потънал в размисъл и тъжно кимаше в отговор на собствените си мисли.
И тогава Немислимото се случи. Рашид се появи на сцената пред необятната джунглотълпа. Харун го наблюдаваше отстрани. Горкият разказвач отвори уста, тълпата изквича от възбуда, а Рашид Халифа, застанал там със зинала уста, внезапно проумя, че тя е празна – празна, като сърцето му.
- Ък!
Това бе единственото, което произнесе. Шах Дрън-Дрън крякаше като глупава гарга.
- Ък, ък, ък!

***

Сетне ги затвориха в спарена канцелария и двамата мустакати мъжи в крещящи жълтокарирани панталони се нахвърлиха върху Рашид с викове и го обвиняваха, че бил подкупен от съперниците им. Намекнаха, че ще му отрежат езика, пък и не само езика… А Рашид, почти разплакан, все повтаряше, че не проумява защо е направил засечка и обеща да компенсира тази неприятност.
- В долината К ще бъде страхотен, неповторим! – кълнеше се той.
- Дано! – крещяха в отговор мустакатите. – Иначе ще се простиш с лъжливия си език!
- Кога ще излита самолетът за К? – намеси се Харун с надеждата, че ще поуспокои обстановката. (Той знаеше, че в планината няма прокарани железопътни релси.)
Кресльовците се разкрещяха още по-неистово.
- Самолет ли? Самолет! Приказките на баща му не могат да пълзят, а на малкия му се лети! Никакъв самолет за вас! Гонете автобуса!
„Пак аз съм виновен – помисли злочестият Харун. – Аз започнах. Има ли смисъл да се разказват небивалици? Зададох този въпрос и разбих сърцето на татко. Значи аз трябва да поправя всичко. Необходимо е нещо да се стори.”
Само дето нищо не му идваше на ума.

ПОЩЕНСКИЯТ АВТОБУС

Двамата кресльовци набутаха Рашид и Харун в една разнебитена кола със съдрани червени седалки и макар че евтиното радио предаваше с пълна сила музика от филми, онези продължиха да се дерат с пълно гърло и през целия път все за едно и също: колко не можело да се разчита на разказвачи на приказки. Така стигнаха ръждясалите порти на автогарата, където Харун и Рашид бяха изхвърлени от колата без церемонии и без довиждане.
- А пътните разноски? – попита Рашид с надежда, но кресльовците се разкрещяха:
- Този пък иска и пари! Нахалник! Къде се е видяло такова нахалство!
И отпрашиха с пълна скорост, като принудиха кучета, крави и жени с кошници плодове на главите да се разпилеят като пилци и да се спасяват както могат. Гръмка музика и груби ругатни продължиха да се сипят от колата, докато тя изчезваше на зиг заг в далечината.
Рашид не си направи труда дори да размаха юмрук и се запъти към касата за билети. Харун го последва през прашния двор, чиито стени бяха покрити със странни писания:

НИКОГА НЕ ИЗПРЕВАРВАЙ ПРЪВ,
ЗА ДА НЕ СТАНЕШ НА КАЙМА И КРЪВ

беше едното, второто гласеше:

ОПАСНО КОЙТО ИЗПРЕВАРЯ
СЕ ОЗОВАВА ПРИ ГРОБАРЯ,

а третото:

ВНИМАВАЙ!
ПРЕДПАЗЛИВ БЪДИ ТИ!
ЦЕНИ ЖИВОТА! И КОЛИТЕ!

- Пропуснали са да напишат, че не бива да се крещи на пътниците от задната седалка – промърмори Храун, а Рашид отиде да купи блиети.
На касата вместо опашка имаше състезание по свободна борба, защото всички искаха да са първи. А тъй като повечето хора носеха пилета, деца и други обемисти вързопи, резултатът беше една схватка, от която във всички посоки хвърчаха перушина, играчки и избити от главите шапки. От време на време от гъстото меле изскачаше някой замаян индивид с изподрани дрехи, победоносно размахал парченце хартия – заветния билет! Рашид пое дълбоко въздух и се гмурна в тарапаната.
Междувременно в двора, където бяха автобусите, малки прашни облачета се юркаха напред-назад като пустинни вихрушки. Харун проумя в един момент, че те съдържат множество човешки същества. Оказа се, че на Крайната спирка има прекалено много пътници и те по никакъв начин не биха могли да се поберат в наличните автобуси, пък и никой нямаше представа кой автобус пръв ще потегли. Това даваше на шофьорите възможност да поиграят една доста злобна игра. Някой от тях запалваше мотора на своя автобус, нагласяше огледалата за задно виждане и изобщо се държеше така, сякаш ей-сега ще потегли. Тутакси група пътници грабваше своите куфари, завивки, папагали и транзистори и се устремяваше към него. А той изключваше мотора с невинна усмивка. В същия миг в противоположния край на двора следващият шофьор палеше мотора и пътниците хукваха наново.
- Това е подло – каза Харун на глас.
- Прав си – избумтя някой зад гърба му. – Обаче обаче обаче трябва да признеиш, че е крайно забавна отстрани.
Притежателят на този глас се оказа огромен мъж с буйна коса, щръкнала на темето му като гребен на папагал. Лицето му също тънеше в растителност и на Харун внезапно му щукна, че цялата тази окосменост някак странно напомня за…перушина.
“Що за хрумване – каза си той. – Откъде накъде ми дойде това в главата? Пълни глупости!”
Точно в този миг два прашни облака от забързани пътници се сблъскаха. Избухнаха чадъри, гюмове за мляко, въжени сандали и Харун, без да иска, започна да се смее.
- Ти си страхотно момче! – избумтя мъжът с коса от перушина. – Виждаш нещата откъм смешната им страна. Катастрофата е тъжно и злочесто събитие, обаче обаче обаче тряс! блъс! фрас! Човек да се спука от смях! – Гигантът стана и се поклони – Честното ми име е Обаче и съм на вашите услуги. Шофьор на супер-експресния пощенски автобус за долината К.
Харун реши, че е редно и той да се поклони.
- А моето честно име, както се изразихте, е Харин. – В този момент му хрумна нещо и додаде: – Ако наистина сте на моите услуги, можем да направим нещо по въпроса.
- Това е просто общоприет начин на изразяване – поясни господин Обаче. – Обаче обаче обаче ще удържа на думата си. Изразите са непостоянни – понякога са изкривени, друг път са прави. Обаче господин Обаче е прав мъж. Какво желаеш, млади господарю?
Рашид често бе разправял на Харун за красотата на пътя от град Г за долината К, виещ се като змийче нагоре през прохода Х към тунела Е(известен също като Ж). Отстрани имало сняг и приказни пъстроцветни птици пърхали из ждрелата, а когато пътят се измъкнел от тунела(според думите на Рашид), пътникът съзирал отпреде си най-главозамайната картина на света – долината К с нейните златни нивя и сребърни планини, а в самата й сърцевина – Скучното Езеро. Гледката се простирала отпред като вълшебен килим, който само чака да се повозиш на него.
- Никой не може да изпита тъга, след като е зърнал тази гледка, а слепецът е трижди по-злочест, загдето е лишен от подобна красота – така говорел Рашид.
Та ето каква молба отправи Харун към господин Обаче: места на предната седалка чак до Скучното езеро и пълна гаранция, че автобусът ще мине пред тунела Е (известен като Ж) преди залез слънце, защото иначе какъв смисъл?
- Обаче обаче обаче – взе да му възразява господин Обаче – вече става много късно…- Но като видя как помръкна лицето на Харун, усмихна се широко и плясна с ръце. – Обаче обаче обаче какво от това – извика. – Красива гледка! За да повдигнем духа на тъжния татко! Лесна работа!
Така че когато Рашид се измъкна, залитайки от билетната каса, Харун вече го чакаше на стъпалата на пощенския автобус, където за тях бяха запазени най-хубавите места, а моторът вече бръмчеше.
Останалите пътници, задъхани от тичането, облени в пот, превърнати на кал от наслоения прах се взряха в Харун със завист, примесена със страхопочитание. Рашид беше не по-малко впечатлен.
- Както не веднъж съм изтъквал млади Харун Халифа, твоят вид неизменно заблуждава – каза той.
- Юхууу! – изкрещя господин Обаче, лесно възбудим като всеки пощенски служите. – Бръм! – додаде и натисна до дън педала за газта.
Пощенският автобус се юрна през портите на автогарата, като почти забърса една стена, на която Харун успя да прочете следното:

АКО ИЗВЛИЧАШ УДОВОЛСТВИЕ ОТ СКОРОСТТА,
НАПРАВИ ЗАВЕЩАНИЕ – МИСЛИ ЗА СТАРОСТТА!

***

(thanx 2 alx)

БЛЕДИ СЕНКИ

things
happen
all the timeДухът е отшелник, отдал се на порнография. Преплитания на неща, каквито съм свикнал да виждам да /да знам че/ съществуват, търсиш думи, за да преведеш този изопачен калейдИскоп, вулгарния спектър на този манифест, заявяващ се чрез собственото си спокойствие. Когато вдъхновението издигне дебелите бузи над барплота, животът започва отново. Тогава извратеното травмирано битие, тази задънена улица могат да отстъпят. Начинът, по който нежеланите мисли през нощта те правят сляп за сенките, които нежно ти нашепват – вулгарно задоволство на меланхолията. Не, няма значение колко си твърд – грозната среднощна маска ридае, бледата прегръдка на бедрата й не може да изцеди черната сянка на слепия морков. Слава, омърсена от страха от омразата, какво е сега духът – обаяние – творец, не насилвай пресъхналия извор на изобилието, не всеки може да понесе това. Или може би само иглички от състрадание и дъжд, шовинистично самоубийство заплюващо въздушните трансмисии, гъвкаво обяснение, недостатъчно финно за вулгарната машина. Не съм и възнамерявал да забравям сиропа ти за кашлица. Но може би вчерашната й сянка работи като отложено присъствие в къщата на значението. Домашен корабокрушенец, обезцветен от чужди фантазии, пиршество, изтеглено с грешния край на куката. Никога не е прекалено късно за взаймодействие с погрешната вратовръзка, безразсъдно захвърлена разкъсана диплянка. Или безпристрастния боен ред на цветни светлини, леки цветове и увяхнали алегории. Цветните очила на времето върху лицето на агониите ни. Замъкът на рицарите хермафродити, бленуващи сред магарешки бодли за оплодени праскови, избръснати преди ядене с надеждата неотспътчивата меланхолия да намери думи за загубената в тези води перверзия.

Превод от английски: Росица Пиронска

“МЪРТВО ОКО”

ЖЕНАТА: Помниш ли как ми хвана китката само с дланта си. Помниш ли силата, с която ме дръпна в колата. Помниш ли потта ти как капеше по рамото ми. Помниш ли как хапех тапицерията на седалката.

МЪЖЪТ: Само като те видях в огледалото за странично виждане и ми забумтя главата. Бум бум бум. Направо чувах кръвта как шурти, как клокочи по врата нагоре към главата. Роклята се разстила и развлачва по краката ти, бедрата се отъркват едно в друго. Презрамката е толкова фина на рамото ти, трябват й моите пръсти. Тази тънка линийка на рамото ти.

ЖЕНАТА: А помниш ли химикалката как потъна в окото ти. Натисках, натисках, докато пръстите ми допряха разлигавената дупка, от която беше протекло окото ти. Заклещен в мен, с глава запъната в тавана на колата, потръпваше и нямаше накъде да отстъпиш, къде да завиеш, къде да се дръпнеш. Пръстите ми стискат химикалката, наполовина потопени в кръв и око, с другата ръка стисках китката ти. Помниш ли как стисках китката ти, за да не те боли.

МЪЖЪТ: Помня.

* * *

ЖЕНАТА: Не знам защо забих химикалката в окото ти. Преди това дори не бях извикала. Не ти видях лицето. Само сини петна по блузата ти.

МЪЖЪТ: Раета. Блузата му беше на сини раета.

ЖЕНАТА: Да.

* * *

МЪЖЪТ: Въпреки че беше все още на няколко метра зад колата ми вече усещах мириса ти. Миризмата на косата ти, уплетена в ръката ми. Дъхът ти на врата си можех да усетя вече. И тази презрамка, направена, за да я дръпнат от рамото ти пръстите ми. Никога не съм виждал рамото ти без тази презрамка. Презрамката е част от него. Тънка бяла линия. Чака да я смъкна.

ЖЕНАТА: Какво е да си мъртъв?

МЪЖЪТ: Ти как мислиш.

* * *

ЖЕНАТА: Разкажи ми нещо за себе си.

МЪЖЪТ: Какво искаш да знаеш?

ЖЕНАТА: Изнасилвал ли си друг път?

МЪЖЪТ: Не.

ЖЕНАТА: Косата ти тъмна или светла беше?

МЪЖЪТ: Не помниш ли?

ЖЕНАТА: Мисля, че беше по-скоро тъмна.

МЪЖЪТ: Тъмно руса.

ЖЕНАТА: Да, сега си спомням. Кръв по светъл кичур къса, права коса.

* * *

МЪЖЪТ: А тази химикалка откъде се взе?

ЖЕНАТА: Напипах я на пода на колата. Не знам дали е изпаднала от чантата ми или е била твоя. В началото не я видях, а после вече беше дотолкова омазана в кръв и слуз, че не можеше да се различи какъв цвят е.

* * *

ЖЕНАТА: Наистина не знам как ръката ми с химикалката се озова в окото ти. Нищо не видях, докато не усетих как пръстите ми потъват в меката разкъсана дупка. Как мислиш, защо го направих?

МЪЖЪТ: Идея нямам.

* * *

СЪПРУГАТА НА МЪЖА: Заравям лице в блузата ти. Беше се прибрал за малко, за да вземеш нещо и се преоблече преди да излезеш пак, защото много се беше изпотил. Мирише на потта ти, на кожата ти, на тялото и малко на парфюма ти.

Рамото ти, издълбано, за да легне в него главата ми.

Миризмата ти във всичко. Полепнал си по чаршафите. Възглавницата е поела формата на врата ти.

Когато се събудя и в просъницата ми се струва, че ръката ти е върху гърба ми.

Тази липса нямам с какво да я напълня. Дупка си, изрязана навсякъде. И не мога и аз да се пусна в тази дупка. Как да дишам, когато си ми издишал всичкия въздух и си го взел със себе си.

Не знам дали си навик, от който не мога да отвикна. Не мога да отвикна да смуча пръста ти. Не мога да отвикна да ми тежиш. Не мога да отвикна да ме задушаваш. Не мога да те махна, а те няма.

Ще се превърна в сборната точка на всички твои разпиляности. Блъскам се в теб постоянно – твой косъм, заплетен в одеалото, два билета за кино, снимка на сестра ти, кал от обувката ти. Ще оближа калта ти, ще изпия слюнката ти, за да попия в небцето ти.

* * *

ЖЕНАТА: Толкова бързо, толкова бързо. Бързо, бързо, бързо. Лицето ти изчезва в тази бързина. Не знам къде е лицето ти. Само един застопорен момент – вдървеното ти тяло над мен, кръв, която капе по врата ми. И само това. Защо толкова бързо. Защо бързаш. Забави.

Искам да видя.

Искам да те видя.

* * *

СЪПРУГАТА: Представям си, че си в кухнята. Чувам как пускаш чешмата, взимаш чаша от шкафа, скърцането на вратата, звук на вода в стъкло, как се пълни, завърташ крана. Ще ми донесеш чаша вода в леглото. Затворила съм очи и съм опряла чело и длан в стената. Вратата на кухнята, минаваш през коридора, паркетът на стаята проскърцва, пристъпваш, леглото хлътва под тялото ти, навеждаш се към мен. Ръката ти на рамото ми и трябва само да се обърна, за да взема чашата с вода. Челото ми ще остане на стената до утре сутринта.

СЪПРУГАТА: Стискам блузата ти между коленете си. Не мога да позволя миризмата ти да изветрее от нея. Ще я опаковам в найлон, за да се спари потта ти вътре. После ще се задуша в найлона.

СЪПРУГАТА: Ако я видя дали ще я позная. Има само едни пръсти на света, които са влизали в окото ти. Ще мога ли да ги позная.

СЪПРУГАТА: Ако изнасиля тази, която ти си изнасилил, ще те докосна ли пак. Ще мирише ли тя отвътре на теб. Искам да подуша скутовете на всички жени покрай които минавам на улицата, да позная в коя още стои отъркването ти, коя е още охлузена от бедрата ти.

* * *
Жената с ножица пред огледалото

МЪЖЪТ: Какво си мислиш ти? Какво си мислиш? Не се и опитвай.

ЖЕНАТА: Остави ме на мира.

МЪЖЪТ: Идиотка. Ако си отрежеш косата това нищо няма да промени. Престани. Какво си мислиш. Че ако не си като тогава ще ме разкараш. Спомни си. Спомни си как покапах по теб и се просмуках. По врата ти. Попил съм в теб и скоро ще те срещна. Размърдай си малко заспалия си мозък. Нали не мислиш, че е било случайно. Нали не мислиш, че всеки ден … Престани веднага. Махни тая ножица.

ЖЕНАТА: Глупости. Говориш тъпотии. Не помня. Не помня лицето ти. Ако можех да те срещна на улицата нямаше да те позная. Представи си. Ти си сервиьор и сядам да обядвам в ресторанта ти. Ти ми носиш палачинки с боровинково сладко и аз ги взимам, изяждам ги, поръчвам си кафе с мляко. И това е. След това няма разлика. Не знам, че си ти. Искам да знам, когато те срещна. Искам да те позная, но не помня лицето ти. Кажи ми как изглеждаш. Опиши се с три думи.

МЪЖЪТ: Остави ножицата

* * *

СЪПРУГАТА: Получих следното писмо от теб:

,,Щастие мое,

Толкова ми лиспваш. Липсва ми лекия натиск на глава ти, когато спиш върху рамото ми. Липсва ми гъделичкането на косата ти по носа ми, което ме събужда през нощта. Така събуден да слушам как спиш и да не мърдам и да съм тих.

Любов моя, малка моя нежност, как искам да целуна пак меката кожа на извивката на кръста ти. Да заспя с ръка, притисната в свивката на коляното ти. Искам да те завия с цялата тиха нежност на ръката ми, нужна моя.

Толкова ми липсваш, че ще дойда и ще те отвлека. Ще те скрия в длан и ще те покрия с устните си.

Мила моя, целувам пръста ти и мисли как съм се притиснал в теб.”

Като написах писмото го прибрах в плик, написах отгоре, че си ми го изпратил ти и че ме целуваш леко по врата. Прибрах в чекмеджето, за да скъсам плика утре и да го прочета. Не ме притеснява, че е с моя почерк, а не с твоя, защото твоята ръка е в моята и кожата ми е твоята кожа. Лека нощ, мили мой, нежност моя, ще прочета писмото ти утре.

* * *

ЖЕНАТА: Повръща ми се от теб. Повръща ми се от кожата ми, напоена с теб. Снощи бях на вечеря с баща ми. Ядохме бифтек и си говорихме за политика. И вилицата ми проникна в свежото месо. Изпотих се. Усещах струйката пот, която се стичаше по гърба ми, от плешката, прескочи линията на сутиена и продължи към кръста. След това ножът – не беше много остър – натиска месото, от него потича розов сок. И тогава повърнах на масата. Не разбрах кога стана и нищо не можах да направя. Замириса силно, една дама на съседната маса също повърна (не знам дали заради миризмата, или заради парчетата месо, напоени в стомашен сок, които се отплеснаха към покривката на масата й).

Повръща ми се от теб. От думите ти се стягам и настръхвам и не мога да бъда спокойна.

Попил си в мен и не мога де те отмахна. Кажи ми, как да те изчегъртам от себе си. Потта ти, покапала по рамото ми, е попила навътре, навътре и се разхожда из тялото ми без да се съобразява със завоите и кожата ми. Завзел си ме и с тази кръв капеща от окото ти ме плашиш и така застивам и не мърдам. Нали продължих, ходя на работа и се виждам с разни там. Нали вървя и гледам и ще те забравя. После се вдървявам и тази пот пак потича и ме гъделичка, подмишницата, кръста, и краката ми омекват. Повръща ми се от теб. Не помня лицето ти. Само тази сила, сграбчила, схванала китката ми и парфюма ти. Защо толкова бързо. Забави.

Защо не беше по-плавен. Ако те бях видяла. Защо не ми каза нищо.

Ако помнех лицето ти дали пак щях да помня миризмата ти.

Ако беше отворил бавно вратата дали щеше да нанесеш по-малко вреда. Ти си моята последна травма, изличи всички предишни. Няма нищо зад теб, тялото ти, изрязано в празната рамка на врата. Само ти си.

МЪЖЪТ: Беляза ме презрамката ти в огледалото ми. Няма какво да ме изтрие от теб.
ЖЕНАТА: Като погледна ръцете си и знам, че съм тук. И само това. И нищо повече.

БЕЗУМНАТА ДЕВСТВЕНИЦА
Пъкленият съпруг

Да чуем изповедта на една съкилийничка от ада:
” О, божествени Съпруже. Господарю мой, не отблъсквай изповедта на най-тъжната ти слугиня. Аз съм загубена. Аз съм пияна. И омърсена. Какъв живот!
Прости ми, божествени Господарю, прости ми! О, прости ми! Колко сълзи! И колко ли още, по-късно, надявам се!
След време ще позная божествения Съпруг! Аз съм родена да му се покорявам. Нека другият сега да ме бие!
Сега съм на дъното на света. О, приятелки мои!…
Не, няма никакви приятелки! Не знам дали има подобни бленувания и мъки…Глупаво е, нали?
Аз страдам, крещя. Аз страдам, наистина. И все пак всичко ми е позволено, на мен, презряната и от най-презрените души.
Нека направя най-после тази изповед, пък ако ще да я повторя за стотен път – тъй мрачна и нищожна.
Аз съм робиня на пъкления Съпруг, на този, който погуби безумните девственици. Той е онзи там демон. Не призрак и не привидение. Но аз, която загубих своето благоразумие, аз – низвергнатата и мъртва за тоя свят – знам, че мене никой не ще ме погуби. Как да ви го опиша!
Аз не зная вече и да говоря. В траур съм. Плача. Треперя от страх. Глътка въздух, Господи, моля те, много те моля!
Аз съм вдовица…Бях вдовица. Да, аз бях твърде сериозна някога, не съм родена, за да се превърна в скелет. Той беше почти дете. Неговата тайнствена изтънченост ме прелъсти. Забравих човешкия си дълг, за да го последвам. Какъв живот! Истинският живот го няма. Ние сме извън света. Вървя натам, където той върви, така и трябва. Но той често се нахвърля върху мен, бедната душа. Демонът! Това е демон, вие го знаете, това не е човек.
Казва: Не обичам жените. Любовта ще трябва да се открие отново, повече от ясно е. Те са способни да искат само едно: сигурност. И само щом я постигнат – захвърлят настрана и сърцето, и красотата: остава само хладното презрение, храна на днешния брак. Или ако видя жена, която явно е щастлива и която бих могъл да направя своя добра приятелка, то тя вече е наръфана от някой звяр, чувствителен като дръвник.
Слушам го как той превръща безчестието в слава, жестокостта в очарование. “Аз съм от далечна раса: мои предци са били скандинавците; те се пронизвали в ребрата, пиели своята кръв. Ще си направя нарези по цялото тяло, ще се татуирам, искам да стана отвратителен като монголец: ще видиш – ще вия из улиците. Искам да полудея от бяс. Не ми показвай никога накити, ще пълзя по килима и ще се гърча. Моето богатство – искам го цялото окървавено. Няма вече да работа.” Неведнъж, нощем, неговият демон ме сграбчваше и се валяхме по пода – борех се с него. По цели нощи ме дебнеше пиян из улиците или в домовете, за да ме плаши до съмрт. “Сигурно ще ми прережат гърлото. Ще бъде отвратително.” О, тия дни, когато той се мъчи да скита с вид на престъпник!
Понякога говори на приятен жаргон за смъртта, която ни кара да се разкайваме, за наистина съществуващи нещастници, за изнурителен труд, за раздели, късащи сърцата.
Във вертепите, където се опиянявахме, той плачеше, като гледаше тия край нас: скотове на нищетата. Вдигаше пияниците по тъмните улици. Бе милостив към всяка зла майка заради невръстните й деца. Отиваше си миловиден като момиче след урок по вероучение. Преструваше се на човек, сведущ във всичко: търговия, изкуство, медицина. Следвах го навсякъде, така и трябваше!
Представях си цялата обстановка, с която мислено се обграждаше. Дрехи, драперии, мебели. Аз го дарявах с нови гербове – виждах го изцяло друг. Представях си всичко, което го трогваше – неща, които би искал да създаде за самия себе си. Когато ми се струваше, че умът му бездейства, аз го следвах в странните му и сложни начинания. Чак до края – все едно добри или лоши. Знаех, че никога няма да проникна в неговия свят.
Колко дълги нощи съм бдяла край неговото скъпо спящо тяло, с надеждата да разбера защо той толкова иска да избяга от реалността. Никой не е имал подобно желание. Предугаждах, без ни най-малко да се страхувам за него, че той може да бъде сериозна заплаха за обществото. Той може би знае тайните как да бъде променен животът. Не, той само ги търси – възразявах си аз. И никоя душа не би имала тая сила – силата на отчаянието! – да издържи, да бъде закриляна и обичана от него. Впрочем не си го представях с друга душа. Всеки вижда, струва ми се, своя Ангел, Своя и никой друг. Бях в душата му като в дворец, изпразнен, за да не би да остане някой по недостоен от вас.
Ето това е. Уви! Твърде много зависех от него. Но какво ли искаше той от моето съществуване, мрачно и презряно? Не ме направи по-добра – какво че не ме умъртви!
Гневна в своята скръб, аз му казвах понякога “Аз те разбирам.” Той свиваше рамене.
И тъй – докато моята скръб не спираше да ме гнети и аз все повече падах както в собствените си очи, така и в очите на тия, които биха искали да ме видят, ако не бях навеки и от всички обречена на забрава – аз все повече и повече жадувах за неговата доброта. Неговите целувки и приятелски обятия бяха истинско небе, мрачно небе, където аз влизах, където бих искала да остана. Захвърлена, бедна, глуха, няма и сляпа. Вече това ми ставаше навик.
Виждх двама ни като две невинни деца, разхождащи се на воля из Рая на скръбта. Подхождахме си. Трогнати, ние се трудехме заедно. Но след една убийствена ласка той каза: “Колко странно ще ти се струва всичко, което си преживяла – само щом си отида оттук. Когато няма да ги има ръцете ми – да милват твоята шия. Нито моята гръд – да отпуснеш глава върху нея. Нито устните, целуващи очите ти. Защото един ден ще трябва да замина далече, много далече. После, аз трябва да помогна и на други. Това е мой дълг. Макар да не е много приятно, скъпа.” Веднага си представих. Той – заминал, аз – зашеметена, захвърлена сред най-ужасния мрак – смъртта. Заричах го да обещае, че няма да ме изостави. Правеше го десетки пъти. О, това обещание на любовник. Беше тъй лекомислено, както и моите думи “Аз те разбирам”.
О, никога не съм го ревнувала. Вярвам, не ще ме напусне. Какво ще стане с него? Той не умее нищо, няма никога да работи. Иска да живее като сомнамбул. И само добротата и милостта му – стигат ли те, за да съществува в реалния свят? Понякога забравям колко съм окаяна. Той ще ме направи силна. Ще пътуваме, ще ловуваме из пустините. Ще спим по улиците на непознати градове. Без грижи, без мъки. Или ще се пробудя – и законите и нравите ще бъдат променени, благодарение на магическата му власт. Светът, оставайки същият, ще ме захвърли на моите желания, радости и безгрижие. О, живот, пълен с приключения, живот от детските книжки! За награда на мойте страдания – ще ми го дадеш ли? Той не може. Не познавам идеала му. Каза ми, че съжалявал и се надявал. Това не бива да ме засяга.
Говори ли с Бога? Може би трябва да се обърна към Бога?
Аз съм на дъното на най-дълбоката бездна и съм забравила да се моля.
Ако той ми беше обяснил своите скърби, щях ли да ги разбера по-добре от неговите насмешки? Той ме напада, с часове ме кара да се червя за всичко, което би могло да ме трогне в света, и се дразни, когато плача.
“Виждаш ли този елегантен младеж, който влиза в красивата и спокойна къща? Казва се Дювал, Дюфур, Арман, Морис, дявол знае как. Една жена се беше обрекла да обича този зъл идиот. Умря и сега навярно е светица на небето. Ще ме погубиш, както и той е погубил тази жена…Това е нашата участ. За нас – с милостивите сърца” Уви! Имаше дни, когато всички действени хора му приличаха на играчки от гротескно бълнуване. Дълго се смееше. И ужасно. После отново се държеше като млада майка, като любима сестра. Ако не беше толкова див, щяхме да сме спасени! Но нежността му е не по-малко гибелна. Аз съм му покорна. Ах! Аз съм луда!
Някога може би той ще изчезне като по чудо. Но трябва да знам дали ще се възнесе на небето, за да видя успението на моя малък приятел”
Странна двойка!

Артюр Рембо